Така или иначе, тя щеше да дойде в „Сейнт Суидин“.
Отпусна се в леглото и си припомни, че помощникът му ще поеме вместо него литургията на словото в осем часа на другия ден.
След като си каза молитвите и призна греховете си за деня, викарият Холауей заспа блажено.
На следващата сутрин, когато стана и слезе в кабинета си, изведнъж се сети, че не е подготвил проповедта си.
Прегледа напосоки неделния вестник с надеждата да открие вдъхновение.
Два абзаца привлякоха вниманието му и го разтревожиха.
Единият материал беше препечатка от социалистически вестник, който отправяше нападки към умните светски дами и ги заклеймяваше чисто и просто като скъпи украшения, които не са работили дори един ден през живота си и обикновено прекарват времето си в леност, безнравственост и порок.
Другият материал беше по-кратък и гласеше следното:
„Тялото на млада жена е извадено от канала на Риджънтс парк снощи, идентифицирана като госпожица Мери Уилямс от Клифтън Роуд номер 32 в Сейнт Джонс Уд, от сестра й, госпожа Дачет, която се разтревожила от отсъствието на момичето. Смята се, че жертвата се спънала в тъмното, паднала на път за къщи и веднага се удавила. Следствието ще се проведе във вторник.“
Викарият постоя мълчаливо известно време с пребледняло лице и блеснали очи.
— Но това е чудовищно несправедливо! — провикна се той. Имаше предвид социалистическата статия.
Църквата „Сейнт Суидин“ винаги беше препълнена за неделната литургия в единайсет часа.
Повечето хора си имаха собствени места по пейките, а онези, които нямаха, трудно намираха къде да седнат. Още в единайсет без двайсет започваха да се образуват големи опашки.
Разбира се, хорът беше прочут и музикантите можеха да изпълнят хорала сами.
Пристъпеше ли прага на църквата, човек тутакси усещаше приятна атмосфера на опиянение, смесица от тежкото ухание на цветя и вълните от тамян във въздуха. После зазвучаваше органът — дълбокото и чувствено туптене, ниско и тихо, а звуците постепенно се усилваха, докато жалостивите тонове не започнеха да отекват из цялата църква, а после глъхнеха до приглушен и неясен шепот между гредите на покрива. Звучните гласове на момченцата от хора трептяха, безмерно високи, сред напевите на тенорите.
След това викарият се изправяше пред олтара сам — далечна и внушителна фигура в църковните си одежди, ограден от малка група момчета в червено, които му се покланяха и размахваха пред лицето му тамян.
Като викарий той осъществяваше призванието си. Чувстваше, че е пастир на души, спасител на човечеството.
Огромната маса хора от паството слушаха гласа му, жадуваха за утехата, която можеше да им даде.
Литургията беше драма, в която той беше главният изпълнител. Всяка молитва беше реч и Холауей се беше научил да влага в нея огромна изразителност, наситен колорит, вселена от значения.
Хорът и органът допълваха гласа му. Когато призоваваше към изповед например с думите: „Който сериозно и искрено се разкайва за греховете си…“, гласът му звучеше като глас на съдник, строг и безпощаден, но самият той безукорен.
След това викарият състрадателно заставаше с лице към паството си и с каква само жал произнасяше опрощението на греховете! А коленичилите хора се изправяха с усещането, че вече всичко е наред.
Разбира се, любимата му част беше литургията.
Думите „Наш подобаващ, уместен и неотменим дълг“ беше една от най-хубавите му фрази, но той знаеше, че триумфът му, мигът на екзалтацията и онова, което групата негови почитатели очакваха най-нетърпеливо, беше: „Затова заедно с ангелите и архангелите, и с всички на Небето ние славим и величаем Твоето славно име, прославяме Те за вечни времена и казваме: Свети, Свети, Свети…“ Момчетата от хора се включваха и гласовете им се извисяваха около неговия.
Беше величаво, беше превъзходно.
Днес обаче той щеше да триумфира на амвона. Изкачи се по стълбите с борбено блеснал поглед.
Проповедта му беше косвена защита на онези красиви жени, които безмилостно бяха изложени на прицел в социалистическата статия.
Текстът му беше превъзходен: „Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат“.
Прикова вниманието на аудиторията още с първите си думи.
Много от обвинените в статията жени бяха пред него и проповедникът по-скоро усети, отколкото видя руменината от удоволствие, плъзнала по бузите им.
Всички се надяваха, че викарият се обръща лично към всяка от тях, и вътрешно си обещаваха да го включат в списъка на най-близките си приятели.