Той го знаеше и ликуваше победоносно.
Никакъв звук не смущаваше силния и богат тембър на този тържествуващ глас, дори въздухът беше застинал.
Дребното кюре седеше с наведена глава. Лекарят му беше казал, че съпругата му трябва да замине за Швейцария, понеже десният й дроб бил сериозно засегнат и ако не отидела на по-благоприятен климат, той не отговарял за живота й. Само че пътуването до Швейцария струваше няколкостотин лири, а кюрето не можеше да си ги позволи.
Не беше мигнал цяла седмица и главата му направо щеше да се пръсне от мисли.
Освен това в момента беше затрупан с работа, понеже викарият му беше поверил цялата организация на разпродажбата в полза на жените в злочесто положение. Само да имаше към кого да се обърне…
Вдигна поглед и приглушен кикот привлече вниманието му към момчетата в хора. Играеха си на морски шах. Изгледа ги свъсено, но те просто грубо впериха поглед в краката му.
Кюрето пламна — знаеше, че подметките на обувките му са изтъркани. Викарият продължаваше проповедта си, без да им обръща никакво внимание. Вече наближаваше края и той се бе развихрил в безподобно красноречие. Към него бе извърнато море от лица, охотните оръдия на неговата амбиция.
Мери Уилямс беше мъртва, той бе забравил за нея… Хората, които познаваше, бяха пред него сега, щяха да му се отплатят за тази благородна защита. Ласкателни слова, възхваляващи слова кипяха в съзнанието му.
Зашеметен, викарият слушаше как пороят от звуци се излива от него.
Целият потъна в красотата на гласа си. Най-сетне направи пауза, приключи с нотка на върховен триумф. Светът беше негов. С последен жест извърна победоносно глава и изрече:
— А сега в името на Отца…
Различен темперамент
Стоеше облегнат на полицата на камината и нервно подрънкваше с дребните монети в джобовете си. Допускаше, че ще има поредната сцена. Толкова неразумно беше раздразнението й, когато той излизаше сам. Явно тя не схващаше, че понякога той има нужда просто да се измъкне — без конкретна причина, а заради усещането за свобода. Обичаше да затръшне вратата зад гърба си и да се запъти по улицата към спирката на автобуса, размахвайки бастунчето си. Имаше нещо в усещането, че е сам, което не можеше да обясни на никого, дори на нея. Сладостното усещане за пълна безотговорност, за пълна себичност. Фактът, че не се налага да си гледа часовника и да си напомня: „Обещах да се върна в четири“, а в четири да прави нещо съвсем различно, за което тя не подозира. Дори да е съвсем дребничко. Дори да се вози в такси, което тя не е виждала; да се облегне назад и да си пуши цигара, без да усеща присъствието й до себе си. Вечер щеше да се връща у дома и да й разказва, двамата щяха да седят пред огъня и да се смеят, но поне следобедът щеше да си е негов — не техен, а само негов.
Тя обаче точно това мразеше, искаше да участва във всичко. Не можеше да си представи да прави неща без него. Освен това по някакъв обезпокоителен начин умееше да чете мислите му. Ако той си мислеше нещо, лишено от всякаква връзка с нея, тя веднага разбираше. И мислено го преувеличаваше. Тутакси решаваше, че му е омръзнала, че той вече не я харесва. Разбира се, не беше така, изобщо не беше така. Той, естествено, я обичаше повече от всеки друг на света, всъщност за него буквално не съществуваше друг, освен нея. Защо тя не го разбираше, защо не му беше признателна? Защо трябваше да го приковава към себе си, към съзнанието си, към тялото си, към душата си и да не допуска дори частица от него да се отклони поне мъничко? Би трябвало да е наясно, че той никога не би се отдалечил, никога не би се скрил от погледа й — метафорично казано, а само би се покатерил до върха на възвишението, за да погледне какво има отвъд. Не, дори това беше принуден да споделя с нея.
— Не разбираш ли — обясняваше му тя, — че когато видя нещо или направя нещо, не ми е приятно да го тая в себе си? Искам да ти дам всичко. Ако съм сама и видя картина, която ми хареса, или прочета нещо в книга, си казвам: тези неща нямат смисъл, ако не ги знае и той. Ти дотолкова си неотделима част от мен, че остана ли сама, се чувствам онемяла, лишена от реч, лишена от очи. Дърво с окастрени клони, човек без ръце. Животът е безполезен, ако не споделям всичко с теб — красота, грозота, болка. Не бива да има сенки помежду ни, никакви тъмни кътчета в сърцата ни.
Интересно! Да, разбираше какво се опитва да му обясни тя, но той самият не се чувстваше така. Разминаваха се. Бяха като две звезди във вселената: тя се намираше много по-нависоко и светеше с постоянна светлина, обаче той примигваше, блещукаше несигурно, все избързваше и накрая падаше на земята, оставяйки мимолетна диря на небето.