Рязко се извърна към нея.
— Мисля, че в крайна сметка ще е най-добре да изляза и днес да обядвам в града. Обещах на онзи човек да се видим отново, преди да си замине, и не искам да го засегна. Ще се прибера рано, разбира се. — Усмихна се прекалено искрено.
Тя вдигна поглед от писмото, което четеше.
— Мислех, че при последната си среща сте уговорили всичко.
— Да, в общи линии. Но смятам, че трябва да се срещна с него пак, само още веднъж. А днес е подходящо, не мислиш ли? Нищо не сме планирали, понеже ти си заета. — Говореше непринудено, прямо, сякаш и дума не можеше да става тя да има нещо против.
Обаче не успя да я заблуди нито за миг. Защо никога не беше откровен с нея? Защо не признаеше, че вече не му е достатъчно да са заедно, а иска да излиза и да си търси други развлечения? Нараняваше я потайността му, нежеланието му да й каже истината. Като ранено животно тя показа ноктите си, за да се предпази.
— Познаваш го само от три седмици, а компанията му ти е толкова приятна, така ли? — твърдо и металически прозвуча гласът й.
Той познаваше този тон.
— Скъпа, не ставай смешна. Знаеш, че пет пари не давам дали ще се срещна с този тип, или няма.
— Тогава защо отиваш?
Срещу това нямаше аргумент. Той се прозя стеснително и избегна погледа й.
Тя чакаше мълчаливо. Той избухна престорено:
— Казах ти, че не искам да го засегна. Малко е глупаво да водим същия спор всеки път, когато излизам. Мили боже, става дума за няколко часа! Ако зависи от теб, ще ме оставиш без нито един приятел. Ще ревнуваш дори ако заговоря някое куче.
Да ревнува ли? Тя се засмя презрително. Отново не я беше разбрал. Как би могла да ревнува от познатите му? Щеше да е различно, ако срещу нея имаше достоен съперник. Обаче да я зарязва така себично и безгрижно заради първия срещнат, заради някакъв тип, когото може никога повече да не види! Мразеше слабоволието, с което той снемаше отговорността от плещите си.
— Ами добре — сви рамене тя, — след като толкова се измъчваш, да не би да засегнеш почти непознат човек. Радвам се, че ме осведоми. Ще го запомня за в бъдеще. Сигурно си забравил, че миналия понеделник обеща повече да не се случват такива неща. Вече знам, че не мога да разчитам на теб. Каква глупачка съм! Е, няма ли да тръгваш?
Очите й бяха студени. Беше се обвила с броня.
Обърна й гръб и се загледа през прозореца.
— Очарователна сценка без никакво основание — засмя се той небрежно. — Удоволствие е да се живее така, нали? Обстановката у дома е толкова приятна. Не минава нито ден, без да спорим за нещо, нали? — Той се залюля напред-назад на пети, подсвирквайки си някаква мелодия. Знаеше, че всяка дума я прорязва като нож. Доволен беше. Искаше да я нарани. Пет пари не даваше.
Тя седеше напълно неподвижна и се преструваше, че прави някакви сметки на лист хартия. Спокойно, безстрастно се запита защо го обича. Той имаше жесток и себичен нрав, вземаше всичко от нея, а не й даваше нищо в замяна. Само да можеше да проумее, че дори най-незначителното признание от негова страна, най-дребничкият признак, че е готов да се откаже от нещо маловажно заради нея, ще стопли сърцето й! Той не правеше нищичко. Тя усещаше как се отдалечава от него като самотна фигурка във въображаем влак. Сивкава сянка в населен със сенки свят. Нямаше на кого дори да махне за сбогом.
Той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Защо винаги парадира със страданието си? Не открито, не с нещо, което би могъл да улови и да запрати обратно в лицето й, а тихомълком, с примирението на мъченица. Сълза се стече по бузата й и тупна върху попивателната. О, по дяволите, нямаше да търпи това! Беше адски себично от нейна страна да съсипва деня му.
— Виж — поде той, все едно нищо не се е случило, — вече е твърде късно да отлагам всичко. Естествено, щях да го направя, ако беше казала по-рано. Обещавам да не се бавя. Ще се върна в ранния следобед.
Разбира се, това беше компромис. Той правеше всичко по силите си да се държи мило с нея. Искаше да види как ще го приеме тя.
— Да не си забравиш палтото, излязъл е студен източен вятър — напомни му тя и продължи да пише.
Той се поколеба за момент, чудейки се как да постъпи. Това означаваше ли, че всичко е наред? Не, познаваше я прекалено добре. Тя щеше да се пържи в ада, докато той не се върне. Щеше да си представя какви ли не нещастия. Мислено щеше да превърта отново и отново сегашната сцена и да й придава несъществуващо значение. Защо не отложеше този глупав обяд и не останеше при нея? Вече изобщо не му се излизаше. Всъщност поначало не му се ходеше никъде.