Още една сълза тупна върху попивателната.
— Дали в крайна сметка да не ходя? — несигурно подметна той, преструвайки се, че не е забелязал сълзата.
Тя направи нетърпелив жест. Да не си въобразяваше, че толкова лесно ще я спечели? Той просто се опитваше да се предпази. Стараеше се да й се реваншира, да се целунат и да се сдобрят като деца, а после да забравят случилото се, докато не се повтори за пореден път. Наистина ли искаше да остане при нея? Даде му още една възможност:
— Направи както смяташ, че е най-добре. Не оставай, ако не искаш. — Тонът й беше хладен, безразличен.
По дяволите, можеше да покаже поне някакви чувства! Беше й предложил да не излиза, а тя да реагира така. Не, нямаше причина постоянно да й отстъпва. Няма да си вземе палтото, та като се разболее от пневмония, да види тя! Представи си как лежи проснат на леглото, кашля и диша тежко. Тя се привежда над него с мъчителен страх в очите. Бори се за живота му, но губи борбата. Твърде късно е. Виждаше я как сади теменужки на гроба му, самотна фигура със сива наметка. Каква ужасна трагедия! Бучка заседна в гърлото му. Мисълта за смъртта дълбоко го разчувства. Трябваше да напише стихотворение.
Скрита зад пердетата, тя го проследи с поглед до края на улицата. Беше сигурна, че вече я е забравил. Престана да се интересува какво прави той. Всичко приключи. Звънна със звънчето и започна да се кара на прислужницата без никаква причина.
Обядът му беше неприятен, а човекът беше досадник — дори не го слушаше какво говори. Пък и му беше зле. Вероятно желанието му щеше да се сбъдне и той наистина да се разболее от пневмония. Какъв безбожен глупак беше, че дойде. Беше напълно безсмислено. Сигурно беше объркал целия си живот заради това. А през цялото време другият тип дърдореше за най-различни глупави хора, които нашият герой не искаше никога повече да вижда. В бъдеще щеше да изхвърли всички останали от живота си, единствено тя имаше значение. Двамата щяха да напуснат тази противна държава и да заминат да живеят в чужбина. Може би когато се прибереше у дома, щеше да установи, че тя го е напуснала. На бюрото щеше да го очаква бележка. И какво ще прави? Не можеше да живее без нея. Щеше да се самоубие, щеше да се хвърли в реката. Тя несъмнено го обича твърде силно, щом се държи така. Представяше си къщата празна и притихнала, роклите изчезнали от гардеробите, бюрото голо. Няма я, заминала е, без да остави адрес. Не, тя не би го направила, не е възможно. Беше жестоко, щеше да го съсипе. Какво дърдореше този идиот, за бога?
— Заявих й направо, че няма да търпя това. Първо, нямам толкова пари, а и трябва да мисля за репутацията си. Как мислите, прав ли съм?
— О, съвсем… абсолютно. — Не беше чул нито дума. Какво изобщо му пукаше за дяволската репутация на този тип!
— Знаете ли, трябва да тръгвам, имам уговорка с издателя си — излъга той.
Някак успя да се измъкне. Какво значение има, че се е държал грубо? Този тип и бездруго бе съсипал живота му. Скочи в едно такси и кресна:
— Карай като вятър!
Не, по-добре да спре — внезапно го обзе желание да й купи нещо. Най-безценния накит, най-великолепната кожа, каквото и да било. Искаше му се да изсипе даровете си в нозете й. Може би нямаше да има време за това. В крайна сметка щеше да се наложи просто да купи цветя. От месеци не й беше поднасял цветя. Колко неприятно от негова страна! Избра една азалия — огромна и с розови накъдрени пъпки.
— Ще трае около месец и повече, ако се полива редовно — увери го жената.
— Наистина ли? — Развълнуван излезе от магазина, стиснал саксията в ръце. Тя щеше да остане доволна. Цял месец! Добра покупка за тази цена. Пъпките бяха дребнички, но с всеки изминал ден щяха да се отварят по малко, да растат и растението да се превърне в малък храст. „Символът на любовта ми“, сантиментално си каза той.
Ами ако тя си беше тръгнала, ако се беше самоубила? Той щеше да обезумее, щеше да поръси тялото й с цветните листенца на азалията, надавайки отчаян и див вик. Доста ефектно изпълнение за последното действие, не е зле да го запомни. Не, божичко, нямаше да напише нито ред повече, щеше да й посвети целия си живот, само на нея. О, как страдаше той! Как да й обясни какво преживява! Сърцето му щеше да се пръсне — на никой друг не се беше случвало подобно нещо. С какво беше заслужил такова страдание? Сигурен беше, че ще завари пред къщата линейка, че ще изнасят бездиханното й тяло на носилка. Представи си как изхвърча от таксито и обсипва бледата й мъртва ръка с целувки. „Любима моя, любима моя!“ Не, улицата беше празна. Къщата му се стори непроменена. Плати на таксито и отвори входната врата — тихо, като крадец. Дебнешком се качи на горния етаж и се ослуша пред вратата. Чу я да се движи вътре. Слава богу! Значи нищо не се беше случило. Идеше му да се разкрещи от радост. Отвори рязко вратата с нелепа усмивка на лицето.