Дрехите му бяха подгизнали, обувките му се бяха превърнали в безформена маса. Булката му се беше привела под чатала на едно дърво и го наблюдаваше с помръкнал поглед. Най-сетне той призна поражението си, коленичи полузаслонен под един прещип и продължи да си ломоти нещо, което звучеше като монолог от произведение на Джеймс Джойс.
А дъждът си валеше и вятърът духаше. Откъм чатала на дървото се обади спокойно тъничко гласче:
— Скъпи, май все пак щеше да ни е по-хубаво в Бърнмаут.
Две фигури стояха една до друга край пътя за Лондон.
— Казвам ти, тук оставих колата — повтори той за дванайсети път. — Помня ето тези камъни.
— Сигурна съм, че беше по-назад — отговори тя, — имаше един разцепен дънер.
— Е, където и да е била, вече я няма. Откраднали са я, това е.
В гласа му се долавяше остра нотка на раздразнение. Не всеки човек прекарва първата си брачна нощ под клоните на прещип. А сега и колата беше изчезнала заедно с двата им куфара — бяха им останали само дрехите на гърба.
— Може пък тази беда да ни е изпратена като изпитание — предположи тя.
Той нареждаше така и така, така и така…
Тя се огледа бегло наоколо.
— Не виждам как ще ни помогнат — отбеляза. — Пък и няма никого. Не, скъпи, остава ни само да се усмихнем и да проявим смелост. Все пак сме заедно!
— Прости ми, скъпа — каза той.
Тръгнаха по пътя, хванати за ръка.
Надеждата извира неспирно в човешките гърди…
Вървяха с часове, обаче в неправилната посока.
Озоваха се в Тринг. Обядваха и отново поеха. Озоваха се в Уотфорд.
Качваха се на автобуси, качваха се на влакове. Озоваха се в Лондон.
Отново стана девет вечерта. Денят превали бавно, страховито, но въпреки това с неуловима бързина.
Подобно на изгубени в гората деца те се лутаха напред-назад по Юстън Роуд. Раздърпани, немити и целите опръскани от дъжда приличаха на последните участници в гладна стачка.
Не щеш ли копчето на обувката й се скъса. Тя потисна стенанието си и се наведе да оправи каишката.
Обаче в този момент брачната й халка се изхлузи от пръста и се търкулна в шахтата…
Стояха на стълбите пред някакъв пансион.
— Двамата със съпругата ми искаме стая за тази вечер — каза той. — Вчера нощувахме на открито, откраднаха ни колата, а с нея и багажа.
Жената погледна към лявата ръка на момичето.
— Освен това съпругата ми си изгуби пръстена — додаде той.
Жената изсумтя и сви рамене.
— Май сте изгубили доста неща.
— Казваме истината — студено заяви той.
— Не вярвам на нито думичка — заяви жената, — но няма да ви върна посред нощ.
Двамата покорно я последваха нагоре по стълбите.
— Госпожицата може да се настани в тази стая, а господинът — в онази в дъното на коридора. Това е почтен пансион и аз съм почтена жена. — Изгледа ги начумерено с ръце на кръста. — Освен това спя много леко.
Май нямаше какво повече да добави.
Обърна се и ги остави в коридора.
— Мили боже! Нима трябва да се промъквам като крадец до собствената си съпруга? — прошепна той гневно.
— Шшшт, може да ни чуе — прошепна му тя в отговор.
— Скъпа, отиди в стаята си и ме чакай — нареди й. — Аз ще се престоря, че отивам в своята стая, а после ще дойда при теб.
— Ами ако дъските на пода скърцат?
— Ще рискувам. Скъпа, обичам те.
— И аз.
Той започна да се съблича в стаята си. Квартирата може и да беше неудобна, но беше за предпочитане пред храста прещип.
Ама че ужасен ден! Тя обаче се беше държала превъзходно. Друго момиче на нейно място досега да се е върнало при родителите си.
Само като си помисли, че беше чакал седем години…
Отвори прозореца и в този момент вратата на стаята му се захлопна.
Чу как нещо падна на пода. Обърна се и установи, че бравата на вратата е паднала в коридора, а в краката му лежи само безполезната топка…
На следващата сутрин й купи брачна халка от „Улуърт“.
Преместиха се в пансион, чиято съдържателка беше глуха и където вратата на стаята имаше резе и двойна заключалка.
Струваше им се, че светът е техен. Единственият проблем беше, че нямат пари.
Той излизаше сам и си търсеше работа, а веднага щом той се върнеше, тя се измъкваше и отиваше в някоя агенция. Налагаше се и двамата да работят, ако искат да водят що-годе удобно съществуване.