Колко хубаво щяха да си живеят — хапват спокойно, а после се наслаждават на дългата вечер…
След време на пода ще си играят деца.
Срещнаха се в шест и половина — челюстите му бяха стиснати, а в очите му светеше неистов пламък.
— Скъпа, намерих си работа — оповести той.
— Чудесно!
— Само това успях да открия, но е по-добре от нищо. Както и да е, разполагаме с целия утрешен ден.
— О! И аз си намерих работа — осведоми го тя. — Денем ще бъда компаньонка на една дама от Голдърс Грийн. Ще работя от девет до седем.
Той се вторачи в нея, сякаш току-що е получил смъртна присъда.
— Не говориш сериозно!
— Защо? Какво има?
— Моето работно време е точно обратното. От седем до девет.
— Как така?
— Скъпа, ще бъда нощен портиер на една банка в Актън.
Пикадили
Приседнала беше в крайчеца на стола и люлееше крака. Черната й сатенена рокля беше възтясна и къса — когато жената се облегна назад, роклята се вдигна над коленете й и аз зърнах плъпнала по чорапа й бримка, набързо прихваната с увит на възелче конец. Косата й беше неестествено светла и прекалено вълниста, яркочервеното й червило, нацапотено на дебел пласт, се открояваше некрасиво на бледото й лице, покрито с бледоморава пудра. Лачените й обувки бяха евтини и твърде тънки, за да ходи удобно. Носът им беше прекалено тумбест, а токчетата — прекалено високи. Жената беше наметнала черното си палто с изкуствена кожа по яката и маншетите, а миниатюрното плюшено шапче, което се носи килнато на тила, сега лежеше в краката й. На шията й висеше гердан от алени мъниста, които не отиваха на устните й. Лицето й беше слабо, кожата — силно изопната върху скулите, а очите — глупави и куклени, като от син порцелан — се взираха мрачно право напред.
От време на време жената пафкаше цигара, присвивайки детински устните си, и се мъчеше безуспешно да прави кръгчета — проява на ненужна храброст. Щедро се беше напръскала с парфюм, но той не можеше напълно да прикрие миризмата, отличаваща човек, който рядко мие кожата си, рядко почиства дрехите си и има недохранено тяло. Жената ме изгледа през миглите си, после сви рамене, хвърли цигарата си и се насили за усмивка, която никак не отиваше на вида й, а по-скоро принадлежеше на човек, който вероятно бе мъртъв. Най-сетне заговори с груб и метален глас, явно смятайки, че аз не съм човек, а чучело без чувства и с бележник в ръка.
— Вестникарче си, нали? — попита тя. — И ти си принуден да си печелиш прехраната точно като мен. Гадна работа, нали? Когато някой тип напусне жена си заради ново момиче, шефът ти те праща да душиш и да разбереш с кого и защо е станало. Ако трамвай премаже някое хлапе, ти се обаждаш на майката да разбереш колко кръв е изплюл. Сигурно много често ходиш в домове, където нещата са зле. Може би ти доставя удоволствие да ровиш в живота на хората, а? Човек би си казал, че има предостатъчно проблеми и без ти да тъпчеш неща, които е по-добре да си останат на тъмно.
И за какво е всичко това, моля ти се? За да може на господин еди-кой си да усети тръпка и да си каже: „Де да бях на мястото на онзи тип… изневеряващия“, за да може господин еди-кой си да е запита: „Дали пък не може да се случи на мойто дете?“. Не, аз не съм умна, не съм някой мозък. Обаче от време на време сядам да обмисля едно-друго. Е, какво искаш да ти кажа? Нямам тайни, вече не. Никой от приятелите ми не е бил убит, нито е прегазен, нито пък е заминал внезапно или чака бебе. Всъщност нямам никакви приятели. Самичка ми е по-добре. Разбираш ли, мисля, че хората говорят глупости. Като че ли каквото и да кажат, нищо няма да се промени, ако го бяха оставили неизречено. Прогнозата за времето — а, това е различно, от мен да го знаеш. Времето ми е много важно. Разбираш, нали? Мразя дъжда — не мога да си позволя да вали. Мразя и мъглата — мразя зимата — това е лошо време за мен. Обаче на госпожа Загърнатата с кожи и настанена в автомобил не й пука какво е времето. На нея си й е добре. Госпожица Префърцунена, която продава чорапи на щанда, също си е добре. Половината свят не се тревожи, когато вали.
Аз обаче, ако надникна през прозореца и видя, че небето е като прокапала кофа, си казвам: „Дали ще спре до довечера?“ и „Дали обувките ми пак ще пропускат?“. Да, аз и типът, който продава слънчеви очила, ние се тревожим. Хайде, кажи ми, че на света живеят всякакви хора. Така са ме учили в училище. Не разбирам защо искаш да ми задаваш въпроси. Да не би да пишеш статия за вестника си, озаглавена „Изповеди на Великите“? Виждала съм такива неща: „Как станах актриса“ от Флори Флапдудъл или „Първите ми стъпки към църквата“ от архиепископа на Бънк. Харесва ти да ровичкаш в живота на скромни хорица като мен. „Като малък обичах да си играя с трупове“, споделя погребалният агент. Така ли е? Значи искаш да ти го кажа право в очите, с всички пикантерии?