Поли Самсън
Декември 2010 г.
Източен вятър
На почти сто мили западно от островите Сили, далеч от основните маршрути на корабите, се намира скалистото островче Сейнт Хилда. Площта му е едва няколко квадратни мили, а мястото е голо и неравно, с високи назъбени скали, които се спускат стръмно към дълбоките води. Пристанището е всичко на всичко тясно заливче, а входът към него прилича на черна дупка, изсечена в скалите. Островът стърчи от морето като чудата и безформена канара, прелестна в своята печална пустош, извърнала и към четирите посоки сивото си лице — сякаш е изхвърлен от дълбините на Атлантика в миг на грамадно вълнение и така си е останал, малък и непокорен земен къс, противящ се неспирно на гнева на морето. Преди век малцина знаеха за съществуването му и многобройните моряци, зърнали черния му силует на хоризонта, го мислеха за самотна скала, възправила се като страж насред океана.
Населението на Сейнт Хилда никога не бе надхвърляло седемдесет човека, до един потомци на първите заселници от островите Сили и от Западна Ирландия. Някога риболовът и земеделието били единствената им прехрана. Днес нещата стоят другояче, тъй като параход на бреговата служба се отбива веднъж месечно и е прокаран телеграф. Обаче в средата на миналия век понякога минавали години без никаква връзка с материка и хората се превърнали в мълчаливи и равнодушни същества — неизбежна последица от браковете между роднини. По онова време нямало книги, нямало вестници и дори малкият параклис, построен от първите заселници, вече пустеел неизползван. Година след година животът оставал неизменен, нито едно ново лице или нова мисъл не нарушавали монотонното всекидневие. Понякога на хоризонта смътно се мяркало платно и хората се взирали удивено, но не след дълго платното се превръщало в далечно петънце и незнайният кораб потъвал в забвение.
Жителите на остров Сейнт Хилда били мирни хорица, създадени за кротко и необезпокоявано съществуване, монотонно като вълните, които се разбивали в техните брегове. Не познавали света извън пределите на острова, най-паметните събития за тях били раждането, смъртта и смяната на сезоните. Животът им оставал недокоснат от големи чувства и големи скърби, желанията им никога не се разпалвали, а оставали пленени в душите им. Живеели сляпо, блажено, като деца, стигало им да се движат опипом в мрака и нито веднъж не потърсили нещо извън собствената си тъма. Някакво вътрешно усещане ги предупреждавало, че в невежеството им се корени сигурност, щастие, което никога не става необуздано и тържествуващо, а е спокойно и кротко. Ходели с прикован към земята поглед, понеже им додеяло да се взират към морето, откъдето никога не се задавал кораб, или да вдигат лице към небето, което рядко се променяло.
Нижели се лета и зими, децата растели и ставали мъже и жени — това бил животът им, нищо повече. Някъде далеч се простирали други земи, обитавани от странни хора, където според мълвата животът бил труден и човек трябвало да се бори за съществуването си. От време на време някой островитянин отплавал, отправял се към материка и обещавал да се върне с вести за широкия свят. Обаче или се давел, или го качвал някой минаващ кораб, не се знаело точно, понеже човекът повече не се връщал. Който и да напуснел острова, изчезвал безследно. Дори корабите, които толкова рядко навестявали Сейнт Хилда, спирали само веднъж и повече не се вясвали.
Все едно това място не съществувало, все едно островът бил видение, призрачно творение на съзнанието на някой моряк, нещо, изникнало от морето посред нощ като предизвикателство към действителността, впоследствие изчезнало в прибоя и мъглата и забравено, полусъзнателно припомнено години по-късно и проблеснало за едничка смаяна секунда в нечие прашно съзнание подобно на мъртва мисъл. Само че за хората на Сейнт Хилда островът си бил съвсем действителен, призрачни били корабите, които пристигали и заминавали.