— Добре — съгласи се той, изчезна и не се вясна три седмици.
Даде ми урок. Не можех без него. Писах му, че дори да открадне кралските скъпоценности, няма да имам нищо против, само да се върне. Въобразявах си, че може пък да успея да го променя и някой ден да спестя достатъчно пари, за да го издържам и да купя малка къща в провинцията. Връчих на госпожата в Кензингтън предупреждение, че напускам. Видях във вестника обява за прислужница в къща на Парк Лейн.
Показах му я.
— Ето това е за мен — осведомих го. Той се засмя.
— Няма да го направиш — каза ми. — Ела и забогатей по моя начин.
Прибрах обявата в чантата си.
— Ще отговоря още днес — заявих.
— Ще видим — рече той.
Каза, че ще дойде с мен. Качихме се на метрото и отидохме на Даун Стрийт. Бях объркана и притеснена, чудех се дали постъпвам правилно, като отговарям на тази обява.
— Виж, дай да сключим сделка — предложи Джим. — Или отиваш на Парк Лейн, или се местиш да живееш при мен и да работиш с мен. Не може и двете. Хайде, решавай бързо.
Каза ми го, докато се качвахме на влака. Стиснах здраво очи. Помислих си: „Дано Господ да ми даде знак как да постъпя!“. После отворих очи и погледнах към перона, докато влакът ни отнасяше. И най-неочаквано пред очите ми на светлинното табло просветнаха думите: „Транзит през Даун Стрийт“.
— Добре, ще дойда с теб — казах на Джим.
Да, наречи го суеверие. Всичко ми се случва ей така. И в метрото също. Странно, нали? Никога във въздуха, никога горе, на земята. Все долу, под земята. Бях с Джим около шест месеца. Той ме научи да крада от чантите на жените, без да ме усещат. Беше много лесно. За нула време станах голяма майсторка.
Работехме в метрото. Опознах всяка спирка, всеки ескалатор — цялата мрежа от коридори. Понякога беше вълнуващо и опасно, идеше ми да се разсмея, обаче в повечето случаи беше същински ад. Понякога така се разтрепервах, че щях да припадна. „Стегни се — прошепваше ми Джим, — да не искаш да ни издадеш!“
Понякога той ме караше да ходя сама. Тогава се страхувах. Струваше ми се, че всички ме гледат и че съм съвсем самичка, че наблизо няма никого и че няма къде да се скрия, ако нещо се обърка.
— Не си достатъчно смела — укоряваше ме Джим, — как си въобразяваш, че ще забогатееш, ако се държиш толкова плахо? От чантите не печелим много, освен ако нямаме някое щастливо попадение. Трябва да се научиш да си по-пъргава. Повечето жени днес носят гривни. Защо не опиташ с тях? — все не ми даваше мира той. — Можеш ли да откраднеш гривна? — питаше. Непрекъснато се оплакваше. Измързеливи се. Оставяше мен да върша цялата работа.
Една вечер, след като през деня бях отмъкнала само една чанта, той се озлоби.
— Довечера идвам с теб — заяви — и ще откраднем гривна.
— Не мога — разплаках се. — Не съм сигурна в пръстите си.
— Ще правиш каквото ти кажа, иначе край с нас — заплаши ме той.
Започнахме работа на линията за централен Лондон малко след единайсет. Разчитахме да хванем навалицата след края на театралните спектакли. На Оксфорд Съркъс той забеляза дама с кожено палто да върви към гишето. Купи си билет до Ланкастър Гейт. Джим ме смушка и посочи ръцете й.
На кутрето си жената носеше голям пръстен. Изглеждаше скъп. Ние също си купихме билети до Ланкастър Гейт. Аз цялата треперех и ръцете ми бяха хлъзгави от пот.
— Не мога — прошепнах, — не мога да го направя.
Той толкова силно стисна ръката ми, че едва не изпищях. Не седнахме до нея във вагона. Бяхме в друга част на влака.
Когато слязохме на Ланкастър Гейт, тя вървеше по перона. Имаше малко хора, така че нямаше да е лесно. Нямаше как да се оправдая с блъсканицата.
Жената беше облечена с вечерна рокля. С дълъг шлейф. Не можеше да върви удобно. Помислих си, че ако се спъне, може би… Блъснах се в нея и тя изпусна чантата си. И двете посегнахме да я вдигнем. Чантата се отвори, пудриерата й изпадна отвътре, разпиляха се и разни други дреболии. Аз говорех високо, залъгвах я, преструвах се, че й помагам, а всъщност я бутах в стената — обаче взех пръстена. След това я зарязах и хукнах към асансьора, следвана от Джим.
— Нещо ще се случи — повтарях, — нещо ще се случи…
Виждах се в затвора и не можех да избягам. Ако възрастната дама усетеше в асансьора, че пръстенът й го няма, с мен беше свършено. Зачудих се дали не е по-добре да се обърна и да изляза през другия перон. Усещах, че ако се кача в този асансьор, край. И сякаш като доказателство — като че ли наистина в суеверията има някаква истина — видях надпис: „Стойте на разстояние от вратите“.