Обърнах се към Джим:
— Връщам се — казах му.
— Бързо влизай вътре, малка глупачка такава — грубо ме стисна той за ръката. Но беше изплашен. Личеше си как беше забелил очи. Дръпна ме в асансьора. Видях, че жената тича по перона и размахва ръка:
— Обраха ме! Обраха ме! Спрете това момиче!
Хората се обръщаха да ме гледат. Опитах да се добера до другия край на асансьора, обаче имаше преграда. После започнаха да се скупчват край мен и да ме разпитват.
Нали не искаш да ти разказвам за затвора? Тази информация я измъкни от друг. Има колкото искаш бивши затворници, които с радост ще се появят по вестниците. Нямам какво да кажа… А, да, отнасяха се добре с мен. Така де!
Някаква жена ме посещаваше веднъж седмично и ме питаше дали съм била лошо момиче и дали няма да съм по-щастлива с Исус? Отговарях й, че няма, че колкото и подло да се е държал с мен Джим, ще отида при него и при никой друг. И си беше вярно. Може и да ме беше изоставил, обаче аз бях неговото момиче. Исках единствено да се махна от затвора и да се върна при него. Той твърдеше, че се чувства по същия начин. Дойде ми на свиждане веднъж. Заставаш в едно място цялото с решетки и ти позволяват да говориш с приятелите си.
— Е, Мейзи, изобщо не съм искал да влизаш тук, знаеш го, нали?
— Да, не се съмнявам.
— Нали не ми се сърдиш, Мейзи? Просто така се случи, нищо не можеше да се направи. Опитах да си спася кожата. Нали няма да им кажеш, че сме работили заедно?
Уверих го, че няма за какво да се притеснява.
— Ти си сладко хлапе — твърдеше той. — Много те харесвам. Самотно ми е без теб.
Не каза почти нищо друго и си тръгна. Повече не дойде. Но кой знае защо си представях, че ме чака навън. Допусках, че е безпомощен, ако не му оправям нещата и не съм край него.
Мъжът обича край него да се върти жена, дори и само за да се държи грубо с нея и да я ругае, не си ли съгласен? Доставя му някакво странно удоволствие. А обикне ли някоя жена, мъжът престава да се пита защо се е родил.
Допускам, че поне с Джим е било така. Затова в затвора чертаех планове какво ще правим, когато изляза. Мислех да се кротнем малко, понеже съм излязла от пандиза. Едно от момичетата ми каза, че много зорко те следят. Няма смисъл да се захващаш със старата песен, докато не престанат да те наблюдават. Не исках и Джим да въвличам в неприятности.
Едно хлапе в затвора ме уверяваше, че като я освободят, ще се поправи. Вярваше в нещата, с които й пълнеше главата онази жена, дето ни посещаваше. Аз обаче не се хващах.
— Никога няма да се избавиш от това — убеждавах я, — полепва като кал.
— О, Мейзи! — плачеше тя, беше млада. — Иска ми се да дойдеш с мен и заедно да заминем за колониите.
— Какво? И да се отнасят с мен по-зле, отколкото със слугиня, и да търкам подовете на хората? Тук се натърках на подове за цял живот. Когато изляза навън, ще си живея като принцеса. Момчето ми ме чака.
Освободиха я преди мен.
— Заминавам за Канада да започна начисто — каза ми тя.
Смешното е, че в Бристол я настанили при съпругата на един свещеник, обаче месец по-късно установили, че е започнала да върти старите номера, и й лепнали три години.
Няма отърване, нали?
Излязох през пролетта. Разговаряха с мен, преди да ме освободят от затвора: и гражданската институция, и човечеството, и Бог. Дадоха ми и малко пари. Излязох и си купих чифт долни гащи, обточени с дантела. Исках да съм издокарана за Джим. Неповторим е денят, в който излязох от затвора. Синьо небе и слънце, хората се усмихваха просто така, без причина. Щеше ми да танцувам, да се разпищя от щастие, а хората да ме гледат, обаче в същото време ми се щеше да се завра в някой ъгъл и да се нарева.
Непрекъснато си повтарях: „Скоро ще го видя, скоро“. Понапрегнах се. Разбирате ли, трябваше да е някъде наблизо. Знаех го. Трябваше само да отида и да го намеря, не можеше да е далеч.
Затова вдигнах поглед към небето и се разприказвах като детенце: „Ей, ти да се махаш, нямам полза от теб“, после слязох долу в метрото, където ми беше мястото.
Цял ден го търсих, изморих се и се разстроих. През главата ми минаваха всякакви суеверия: „Може би скоро ще получа знак, за да разбера какво ще се случи“. Да, стана шест часа, викат му час пик за метрото. Допусках, че ако Джим все още работи, по това време ще бъде зает. Купих си билет за Бонд Стрийт. Наложи се да чакам на опашка почти пет минути. Беше горещо, дрехите ми бяха залепнали за тялото, шапката ми се беше смъкнала чак на тила. Идеше ми да легна и да умра.