А тълпата ме притискаше, хората ми дишаха във врата, бутаха се да минат покрай мен, да продължат по пътя си. Качих се на ескалатора и се облегнах на перилото. Смъкваше ни надолу, далеч от светлината, в търбуха на метрото. И в този момент видях Джим. Беше от другата страна на перилата, на същия ескалатор — обаче се качваше нагоре. Приближихме се, изравнихме се — и аз се провикнах към него над преградата, която ни разделяше:
— Джим, тук съм, Джим!
Не ме погледна, не ми проговори. Чу ме, обаче нищо не направи. Изглеждаше по-издокаран, различен и с него имаше момиче — беше се провесило на ръката му. Обърнах се, помъчих се да избутам хората, но зад мен непрекъснато прииждаха още и още, така че просто нямаше смисъл. Повиках го отново:
— Джим… Джим…
Нищичко не можех да направя. Оставих ескалатора да ме отведе, където си поиска — надолу… надолу. А той… за последен път го видях най-горе, притиснат до някакво момиче… как изчезва.
Тя се пресегна през масата и взе шишенце с лак за нокти.
— Това беше знакът, който търсех: той се качваше нагоре по стълбите, а аз слизах надолу. Това те интересуваше, нали? Ще се получи хубава снимка за вестника. Я ми кажи, добре ли ти плащат за такива неща?
Тя наклони стола си и разлюля крака.
— Не си ли доволен? Не ти ли хареса всяка дребна противна подробност? Ще ме попиташ защо не съм се върнала да стана слугиня? Понеже, вестникарче, слугините нямат онова, което искам аз. Защо отново станах крадла? Понеже се страхувах, а исках да имам работа, която се върши лесно. Защо от всички възможности на света избрах да стана такава, каквато съм? Това ли те интересува, за да го сложиш в заглавието?
Тя се засмя и сви рамене, вече не беше Мейзи, която бе разказала историята си, а сегашната Мейзи — грозна, състарена, сурова, фалшива и безчувствена.
— Защото когато стигнах най-долу на онези движещи се стълби — каза тя, — се качих в един влак, слязох на някаква спирка, качих се на друг влак, слязох на друга спирка, а после застанах на перона и горещо се помолих на Господ да ми даде знак. И Той го направи.
Приключи с ноктите си. Напудри лице, сложи си червило на устните. Облече си палтото, нахлупи си шапката и застана готова, с чантата под мишница. Отвори уста и се засмя.
— Какъв знак ли? — каза. — О, идваше право от Бог и беше изписан с големи букви точно над главата ми, с огнени букви в края на перона: „Следвайте червените светлини за Пикадили“.
Домашен котак
Трудно й беше да повярва, че най-сетне е пораснала. Беше очаквала този момент през целия си живот и ето че най-сетне бе настъпил. Дребните детински притеснения завинаги бяха останали зад гърба й. Край с френския, край с омразното обикаляне на Лувъра, край с мадмоазел възпитателката, край със седенето около масата в petit salon със скришом подпъхнат английски роман под дебелия учебник по история.
Сега животът в пансиона й се струваше смътен и съвсем нереален. Детето, което заспиваше разплакано, понеже мадмоазел го е погледнала свъсено, вече й беше непознато, превърнало се бе в чезнеща сянка. А бърборенето на момичетата, жестоките дребни случки от ежедневието, някога толкова важни, й изглеждаха смътни спомени, празни и лишени от съдържание. Беше пораснала. Прекрасните неща в живота тепърва я очакваха: да говори каквото си иска, да ходи, където пожелае, да стои на танци до три сутринта, може би дори да пие шампанско. Вече беше позволено до къщи с такси да я отведе младеж, който да опита да я целуне (тя, разбира се, щеше да му откаже), а на следващата сутрин да й изпрати цветя. О, и щеше да има толкова много нови приятели, нови занимания, нови лица. Няма само да ходи на театър и на танци, естествено, знаеше го. По-късно трябваше сериозно да се заеме с музиката си, но за известно време искаше да я изпълни топлият и блажен прилив на вълнение — толкова нов, толкова трепетен, щеше да танцува и да пее като безгрижна, литнала в майска сутрин пеперуда.
„Пораснах! Пораснах!“, отекваха в ушите й думите, а тракането на влака поде темата и я изпълни гръмовно отново и отново. „Пораснах! Пораснах!“
Замисли се за посрещането, което я очакваше. Мама, изискано облечена и по-красива от всякога, по-прелестна, отколкото тя самата можеше да се надява да стане, я прегръща безгрижно и разрошва косата й: „Скъпа, приличаш на пухкаво кутре — върви да си играеш!“. Този път обаче мама няма да може да го каже, понеже тя толкова се беше източила от последната ваканция, а и беше ондулирала косата си и сега лицето й изглеждаше съвсем различно. Освен това имаше нова рокля и съвсем мъничко червило на устните. Мама най-сетне щеше да се гордее с нея. Как щяха да се забавляват, винаги да ходят заедно навсякъде, да правят едно и също, да се срещат с хора. Може би това бе очаквала най-жадно през живота си — да бъде с мама. Щяха да станат близки приятелки. Скъпата мама беше толкова щедра, толкова безнадеждно разточителна, че наистина имаше нужда някой да се грижи за нея. Щяха са бъдат като сестри.