Разбира се, там щеше да бъде и чичо Джон… Вечното присъствие. Всъщност не им беше роднина, но все едно беше. Май се запознаха с него във Фринтън, когато тя беше още малко момиченце и се къпеше с мама на плиткото… Обаче това се случи много отдавна. Чичо Джон вече от години беше част от семейството. Беше полезен в безброй отношения. Чичо Джон отговаряше на писмата вместо мама и спореше с търговците, когато сметките бяха прекалено големи. Чичо Джон осигуряваше билетите за пътуванията и резервираше стаи в хотелите. Макар всъщност да не живееше в къщата, почти винаги се хранеше там, а когато го нямаше на обяд или на вечеря, значи беше завел мама на ресторант или на театър. Тъкмо чичо Джон накара мама да купи толкова много нови коли по различно време, но той, разбира се, шофираше прекрасно.
Да, чичо Джон беше полезен на мама и й бе много скъп — макар да беше доста възрастен, всъщност над четирийсетте. Горкият чичо Джон! Какво каза едно момиче от пансиона за него, когато минаха през Париж през лятото на път за Кан? „Това ли е домашният котак на майка ти?“ Какъв хубав израз! Домашен котак. Може би чичо наистина много приличаше на котарак, на мил, безобиден тигров котарак, който кротичко мърка в ъгъла, никога не вади нокти и блажено лочи мляко от паничката си. Е, той щеше да им носи палтата, да ги води на театър и да им партнира в танците — щяха да са много щастливи тя, мама и чичо Джон.
Вече беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Няма значение, че беше студено и тъмно и че в спалния вагон беше задушно. Влакът наближаваше гара „Виктория“. Сърцето й биеше до пръсване, вената на слепоочието й пулсираше. Силният и дружелюбен грохот на Лондон, боботенето на автобусите, жълтите светлини на магазините, които направо преливаха от коледна украса — ако това означаваше да пораснеш, значи тя бе по-млада, отколкото когато и да било през живота си, млада заради родената от неопитността надежда, заради онова сияние вътре в нея, ярко като невиждан рай. Когато влакът влезе на гара „Виктория“, настъпи върховният миг, невероятен и ненадминат.
Слезе на перона нетърпелива и поруменяла, с блеснали сини очи и килната на една страна барета.
— Мамо, скъпа мамо! Толкова съм щастлива, страшно съм щастлива да се върна!
Обаче нещо се беше случило, нещо не беше наред. Мама я изгледа удивено, почти невярващо, сякаш беше ядосана, сякаш се уплаши.
— Скъпа, какво за бога… — поде тя, но гласът й заглъхна несигурно, а после тя се засмя прекалено весело, прекалено ведро. — Нещо си променила във външността си, нали? — Внезапно промени тона си и заяви рязко и нехайно: — Сигурно имаш страшно много багаж. Върви да се оправиш с това, Джон. Умирам от студ. Ще чакам в колата.
Момичето я проследи с поглед как се отдалечава, със свито от разочарование сърце, после се обърна към мъжа, който чакаше до нея с шапка в ръка и вперен в лицето й поглед.
— Здравей, чичо Джон!
Ама защо я зяпаше така? Предишното сънливо изражение беше изчезнало и бе заменено от ново, напрегнато, странно.
Оказа се различно от очакванията й. Трепетното очакване, което я оставяше без дъх, беше отлетяло, но вместо него се бе настанило ужасяващо усещане за застоялост, почти за скука. Чувстваше се самотна и се затвори в себе си. Беше заради мама. Мама не се чувстваше добре. Откакто тя се бе върнала от училище, мама се държеше студено, лесно се дразнеше, беше рязка с нея.
А тя толкова се стараеше да зарадва мама. Грижеше се за външния си вид, носеше новата си рокля, която много й отиваше, бъбреше и се смееше с приятелите на мама, все едно „излизаха“ от години. Те се държаха очарователно с нея и много често я канеха на танци, на уикенди, на забави по домовете си, въобще осигуряваха й развлеченията, на които се бе надявала във влака. Обаче всичко се развали, понеже мама не беше доволна.
От самото начало се държеше студено с момичето. Първата сутрин, когато излязоха да купят вечерната рокля, както обикновено придружавани от чичо Джон, тя поиска прелестната рокля от прасковено кадифе с гол гръб.