— Мило дете, не бъди такава глупачка, още си много малка за подобна рокля — пренебрегна мама плахия й въпрос. — Не, Луиз — каза тя на продавачката, — нещо по-семпло, бяло. — А после се обърна към чичо Джон раздразнително: — А ти какво зяпаш? Сигурно умираш от желание да видиш детето издокарано като уличница!
Никога преди не беше чувала мама да говори така. Прошепна бързо и засрамено:
— Да, ще взема бялата, изглежда много хубава. — Всъщност я намрази до мозъка на костите си: коланчето в кръста, дебелите презрамки като на ученичка, обаче беше готова да облече каквото и да е, ако това ще промени изражението на мама — сурово, с бръчки от раздразнение в ъгълчетата на устата.
После, когато мама не ги гледаше, чичо Джон прошепна в ухото й:
— Много жалко, да му се не види! Щеше да изглеждаш прелестно с кадифето, прелестно! — усмихнато я потупа той по ръката, сякаш бяха съюзници, сякаш тайно бе минал на нейна страна, като съучастник. — Ако ти трябва нещо, обръщай се към мен — каза й той по-късно същия ден, като я дръпна в ъгъла и надзърташе през рамо към открехнатата врата. — Не притеснявай майка си, обърни се към мен.
За миг я досмеша — той толкова приличаше на домашен котак, лъскав и охранен, мъркащ тихичко и леко извил гръб.
— Благодаря ти, чичо Джон, голяма душичка си — каза и го целуна импулсивно, но за нейно учудване той целият пламна, поколеба се за миг и също я целуна.
— Ще бъдем приятели, нали, скъпа? — попита той и стисна ръката й.
— Но ние винаги сме били — отговори тя и за пръв път през живота си се почувства неловко и се смути, като че ли той беше някой непознат.
Дните, които би трябвало да са изпълнени с радост и с нови занимания, се влачеха бавно, съвсем като някогашните ваканции от училище, и въпреки промяната тя се чувстваше като дете от пансиона. Мама все намираше някакво извинение, за да отказва на многобройните покани, които получаваха: „Може би по-късно“, увърташе тя, а после отиваше само с чичо Джон, а нея караше да звънне на приятелка от училището и да отиде да похарчи половин крона в „Плаза“.
Коледа прекараха с баба в провинцията както обикновено: обилен обяд, последван от разходка под дъжда следобед, а на следващия ден се разнообразиха с цирка и с посещението на една братовчедка за вечеря.
Обаче седмицата до Нова година се проточи скучно. Нищо ли не можеше да се случи, за да прекрати това? Странното настроение да напусне мама, чичо Джон да си стане същия като преди? В „Савой“ щеше да има голямо тържество само в нейна чест, на което всички щяха да разберат, че вече е пораснала, че вече не е дете. Горещо се молеше тържеството да премине успешно и мама да си стане предишната: безгрижна и любяща, горда с дъщеря си като с по-малка сестра. А тя щеше да облече новата си рокля, нищо че е твърде натруфена, твърде детинска. „Моля те, Господи, дано всичко да бъде наред“, шепнеше тя преди лягане и се олюляваше на колене, отдадена на пламенна вяра. После отиваше до прозореца, дърпаше завесите и виждаше на небето ярка звезда, която блестеше така, както щеше да блесне самата тя в новогодишната нощ — по-ярко от другите.
Мама си легна рано вечерта преди тържеството. Поръча да й занесат вечерята на поднос. Чувствала се изморена, без капчица сила. Надявала се утре да е по-добре, но ако не се оправела, щяло да се наложи да отложат тържеството, дори ако малката ще се разочарова. Било за предпочитане, отколкото цялата къща да се зарази с „грип“. Не било излишно човек да е предпазлив по това време на годината. Дъщеря й я целуна за лека нощ и се оттегли безутешна в салона.
Седна на пианото и засвири тихо, за да не смущава мама. Нямаше да се окаже грип, не и толкова внезапно, не и точно вечерта преди тържеството. Понякога се питаше дали мама не се държи така нарочно и по някаква нелепа и неизвестна причина не желае момиченцето й да бъде щастливо. После вратата се отвори и в стаята влезе чичо Джон. Изглеждаше позачервен и доста превъзбуден — повика я загадъчно.
— Ела — каза той, — не ми отказвай. Когато котката я няма…
Беше ходил на коктейл и дали не бе прекалил с пиенето? Горкичкият чичо Джон.
— Какво има? — попита тя. — Мама си легна, не се чувства добре.
— Знам, разбира се, и точно затова съм тук. Ще те изведа на вечеря.
Тя се втренчи изумено в него, после се усмихна. Всъщност беше много мило от негова страна да я изведе сама. Досещаше се, че Коледа е била провал за нея, и сега идваше да я вземе, издокарана с вечерна рокля и всичко останало, понеже я съжаляваше. Освен това сигурно щеше да му е много скучно, понеже би могъл да излезе с толкова много хора, вместо по принуда да излиза с нея и да понася празното й дърдорене.