— Къде ще отидем? — попита тя внезапно щастлива, внезапно развълнувана. — Може ли да си облека новата рокля? Дали да не отидем на театър?
Хукна горе, но се сети да мине на пръсти пред вратата на мама. Наистина изглеждаше доста добре — помисли си тя, докато се оглеждаше във високото огледало, и с трепереща ръка начерви устните си малко силничко. Чичо Джон, който повече от всякога приличаше на домашен котак, я чакаше в коридора. Определено замърка доволно и подръпна късия си мустак.
— Ах ти, хитрушо! — възкликна той. — Понаучили са те на това-онова в Париж, а? — Същото продължи да й намеква и през цялата вечер, твърдеше, че е научила доста неща, насърчаваше я да му се довери.
— Не, честна дума, никъде не сме ходили — увери го тя за десети път. — През цялото време имахме лекции и уроци.
— О, не ми говори… — възрази той и доля чашата й. — По очите ти познавам, ти си съвсем променена.
Колко глупаво изглеждаше той, ухилен като онзи чешърски котак от „Алиса“! Да му разкаже ли историята за домашния котак? Може би щеше да го засегне, а той се държеше толкова мило, толкова любезно, беше й устроил най-щастливата вечер, откакто се бе прибрала у дома.
В резултат на шампанското тя се разкикоти, разприказва се прекалено, но той явно нямаше нищо против. Смееше се силно, каквото и да му кажеше тя, и все повтаряше: „Знам, разбирам. Красиво момиче като теб иска да се забавлява и защо не? В днешно време момичето може да прави каквото си иска, знаеш го, нали, миличка? И аз ще се погрижа да стане така въпреки…“ Той обаче не довърши изречението си, а млъкна рязко и отклони поглед.
Когато си тръгваха, й се струваше, че всички им се усмихват. Знаеха, че е дъщеря на мама, спираха чичо Джон и го молеха да ги запознае.
— Помня те като мъничка. Каква прекрасна млада жена си станала!
Може и да й се струваше доста смущаващо и прекалено, но все пак беше любезно от тяхна страна, и много мило.
— Приятно ли ти е? — попита я чичо Джон и тя му се усмихна поруменяла и развълнувана.
— Вечерта е прекрасна. Само мама да беше тук!
Той я изгледа глуповато, със зяпнала уста и леко наклонил глава на една страна. После реши, че тя явно се шегува, и избухна в шумен смях.
— Бих казал, че си доста недосетлива за младо момиче, наистина!
Тя обаче не го слушаше, а се оглеждаше, очите й шареха, попиваха новите гледки и звуци, а мислите й вече бяха на километри от него, насаме с някой друг, с някой нов, с някой млад. Колко беше забавно да седи на третия ред в партера, след като за последен път бе гледала представление от тясна ложа заедно с мадмоазел и с други момичета — гледаха „Скъперникът“ и ядяха шоколад, представете си! Колко противно, колко детинско! В сегашната пиеса обаче имаше музика, имаше танци, имаше златокосо момиче, което правеше пируети на фона на звездите, имаше слабичко мургаво момче, което пееше песен за морето, а през всичко това се прокрадваше безумната треперлива мелодия, прошепната от цигулка, която завладяваше паметта упорито и незабравимо.
О, боже, усещаше всичко твърде надълбоко, помисли си тя, не можеше да продължава така — толкова много красота и романтика! Така се зарадва, че двамата се събраха в края на представлението, след онази жестока кавга във второ действие! Сега звучеше „Бог да пази краля“ — скръбно, трогателно. В гърлото й се надигна ридание и тя си каза, че като нищо е готова да умре за страната си. Ала само след минута всичко приключи, беше забравено. Изсипаха се от театъра в едно такси, запроправяха си път през движението на площад „Пикадили“, озарен от електрически надписи и мигащи реклами, а после спряха рязко, когато облеченият с морава униформа портиер на нощния клуб им отвори вратата.
Какво си мърмореше чичо Джон? Май че след Париж тук е много скучно. Ама че е упорит! Направо е досаден. Сигурно заради възрастта. Понеже тя цялата пламна от нетърпение, щом оркестърът засвири песента, която цяла вечер си тананикаше мислено, и сякаш стотици лица засияха към нея от претъпканите с хора маси — голи ръце, сребристи рокли, тъмни очи, бели нагръдници, такова оживление, шумотевица и смях. Ето че най-накрая танцуваха на приглушената светлина, а тя извръщаше глава наляво и надясно и се взираше в лицата на околните двойки.
Един младеж й се усмихна над рамото на партньорката си — заразително, весело. Тя му се усмихна в отговор. Явно и двамата си мислеха едно и също: „Защо не танцуваме заедно?“. Не можеха да откъснат поглед един от друг — той я следваше, помъкнал партньорката си, унесен в мечтание. Тя дори не чу как чичо Джон й прошепна в ухото: „Трябва много да внимаваме, малката, ако тя заподозре, че между нас има нещо…“