Този дребничък, пригладен и дундест мъж с неговите мустачки, който им носеше чантите до гарата, подаваше хляба и маслото, докато пиеха чай, вдигаше телефона и актуализираше ангажиментите им, който потриваше доволно ръце, усмихнат, раболепен, смирен — чичо Джон. Вече всичко й се изясни. Мама, изгубила красотата си, уплашена и ревнива жена, която завиждаше на младостта й, а той, сладкодумен и неверен, кроеше планове за нов съюз.
Значи това означава да пораснеш: да се оплетеш в мрежа от долни, сложни и злостни интимни взаимоотношения. Няма красота, няма романтика. Самата тя на свой ред щеше да живее така, да се държи неискрено и сурово, да надене същата маска като майка си. Остана сама в салона. Те се бяха качили горе. Мама говореше високо, пронизително като продавачка на риба, вулгарна за пръв път. Чичо Джон звучеше умолително, протестираше, дърпаше я за рамото с безрезултатни ръце.
— Честита Нова година! Честита Нова година!
Ръце я дърпаха, гласове звучаха в ушите й, оркестърът свиреше силно и весело. Тържеството й беше триумф, същинска гала, невероятен успех. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на усмихнати лица, каквото и да чуеше, бяха хвалби за нея.
— С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви — досущ като сестри сте!
Беше почти дванайсет и старата година скоро щеше да издъхне. В ресторанта се разлетяха хартиени лентички: сини, оранжеви и зелени; възрастни мъже с хартиени шапчици замерваха със симпатични малки жълти топки хората на съседната маса; подът беше осеян с цветни хартии, увити около краката на буйните блъскащи се двойки. На пода нямаше празно местенце, тела се притискаха до други тела, разгорещени, потни, подскачащи нагоре-надолу, облегнати на масите, смеещи се през рамо. Шумотевицата беше оглушителна, врявата на Вавилон. Мъжете крещяха и подсвиркваха, жените пищяха истерично. Приличаха на плъхове на потъващ кораб.
— Честита Нова година! Честита Нова година!
— Не е ли прекрасно? Харесва ли ти? — кресна някой в ухото й.
Тя се помъчи да отговори, помъчи се да се усмихне. Ала усещаше, че всяка усмивка е насила и всяко послание — неискрено. Тези хора знаеха, те знаеха за мама и за чичо Джон. Знаеха от години. Кимванията, усмивките, приглушеното мърморене, всичко показваше, че те разбират. А сега очакваха следващия ход в играта: първия завистлив поглед, първите признаци на съперничество.
— Колко прелестна си станала! — А закрили уста с ръка шушнеха: „Разбира се, той е и с двете“.
Стояха в кръг, хванати за ръце: мама, тя и чичо Джон. „За старата любов“ — гласът му се извисяваше над останалите и той се усмихваше на мама, угоднически и мазно, истински домашен котак.
— Честита Нова година, скъпа — каза той. — Честита Нова година. — А после, когато кръгът се разпадна, чичо Джон се обърна към дъщерята: — Всичко е наред. Успокоих я, вече вярва на историята ни. Двамата с теб ще успяваме някак, малката. Но да знаеш, че трябва да я караме бавно, много бавничко…
Мейзи
Мейзи лежеше по гръб и се боеше да помръдне. Защо напоследък сърцето й биеше толкова странно, нито за миг не се успокояваше, не туптеше равномерно, а с едно чудато туп-туп и с кратички удари помежду, дето да се чудиш откъде са се взели? Сигурна беше, че помръдне ли, сърцето й най-неочаквано ще изскочи от тялото и огромен черен облак меко ще затули очите й. Така се случи миналия месец с горката Доли.
Отиде си внезапно, разболя се от грип и скоропостижно умря.
Мейзи си спомни как беше отишла да я види на поклонението. Изглеждаше красива с бледото си лице и тъмната коса върху възглавницата. Мейзи й занесе малък букет маргарити и го положи до нея. Не беше бог знае какво, разбира се, но й се струваше някак безсърдечно да отиде с празни ръце, като да зареже Доли без нито думичка. Не се знае кога ще дойде и твоят ред. Доли беше използвала точно тези думи отново и отново, а после горкичката неусетно си угасна.
През нощта, като пламък на свещ. Чудна работа.
Туп — ето пак, тупти из гърдите й; все едно гърдите й са врата, през която някой се опитва да влезе. Да, точно така, чук-чук, опитва се да влезе. Е, изобщо не си струваше да се поболява от тревога и да се притеснява. Каквото има да става, ще става. Не можеш да спреш онова, което ти е писано да се случи, но все пак какво ще стане, ако тя се разболее наистина тежко нощем, когато е сама, когато до нея няма никого? Ще може ли да извика за помощ така, че да я чуят на долния етаж, или просто ще излезе в тъмното… като Доли? „Е, ако започна да се страхувам — помисли си Мейзи, — няма да има край и всичко ще се обърка. Така че по-добре дори да не си го помислям“.