Тя седна в леглото и се зае да си обува чорапите. Не беше човешко да се чувства толкова изморена сутрин. Огледа се в напуканото огледало на стената. Леле! Ама че лице! Като къс варено овнешко. Излезеше ли така, дори боклукчия не би я погледнал, камо ли някой друг. Ако не внимава, само ще си виси по улиците ден след ден и ще се връща у дома с празно портмоне. Напоследък толкова се уморяваше, че почти не съзнаваше какво върши, ама наистина.
Дори да я попиташ, няма да ти каже кого и какво е пипнала снощи. Помнеше само, че имаше светли мустаци и говореше тихичко. Освен това, сега като се замисли, малко се посдърпаха за цената, но тя не позволи да я прекара, не и тя.
Ама че живот! А, така е по-добре! Сложи си руж на бузите и отгоре посипа дебела маска от пудра. Е, сега лицето й доби по-приличен вид. Внимателно положи черната линия около очите си и намаза устните си с лепкаво и влажно червено.
О, по дяволите, налагаше се да стесни дрехата си още два сантиметра!
Полата висеше от талията й. Засега безопасната щеше да свърши работа, обаче тя определено слабееше с всеки изминал ден. Онази вечер някой я беше наругал, че е „торба с кокали“. Мръсна свиня!
Косата й беше мазна, поизправена. Трябваше да отдели малко пари и пак да се накъдри.
Приключи с обличането, дръпна пердетата и отвори прозореца.
О, беше топло, много топло. Пролет. На улицата играеше дете без горна дрешка. Странно как времето изведнъж се променяше. Вчера беше хапещо мразовито, с отвратителен проклет вятър, който сякаш пълзеше по гръбнака ти, а от сивото небе се сипеха капчици дъжд, които осейваха с пръски копринените ти чорапи.
Днес обаче беше топло и някак весело, а слънцето огряваше отсрещната стая и образуваше голям квадрат върху килима.
Мейзи се наведе през прозореца и подуши въздуха. Тук, нависоко, като че така можеше да забрави за праха и пушека, за предстоящия дълъг ден и за още по-дългата нощ — тук се виждаха само покривите на къщите и синьото небе, осеяно с люспиците на облачетата.
Врабче скокна на рамката и едва не се катурна от изненада, когато я видя. Изчурулика слисано и изпърха с криле.
Тя не успя да сдържи смеха си.
— Нахално просяче, нищо няма да измъкнеш от мен — заяви и огледа пода за някоя трошица.
Мейзи пое по Шафтсбъри Авеню, разглеждайки магазините. Ей богу, същинска мечта. Яркочервена със златни мъниста на талията и с дълга до земята лява страна. Истинска вечерна рокля. Последна мода, няма спор. На лявото рамо се мъдреше голямо цвете, много красиво. Нямаше смисъл да влиза и да пита за цената — това им беше най-лошото на тези магазини, никога не окачваха етикетче с цената на витрината. Влизаш вътре самоуверено и превзето, обаче си принуден да излезеш и да се престориш, че ще се върнеш следобед. Проблемът беше, че ако често минаваш оттам, те запомнят. „Вие се отбихте и онзи ден, нали?“, питат злобничко продавачките, издокарани с черен сатен, и те гледат високомерно, пачаври такива.
Я виж онзи костюм в две части от еластично трико. И подходящ кафяв шал. Три и половина гвинеи. Ето това е хубава цена, честно казано… Облечена така и с накъдрена коса, би могла да прилапа някоя голяма клечка, някой джентълмен, издокаран за театър. Би могла дори да пипне някой обикновен. Боже, ама че надежди! Само да можеше да не става такава, а да приема спокойно всичко, ден след ден, в слънчеви и лоши дни.
— Здрасти, душко, как е животът?
Мейзи се бърна и видя до себе си бледо и парцаливо момиче, толкова слабо, че кокалите му сякаш стърчаха изпод дрехите, а на дребното изпито лице се вдълбаваха големите и празни хлътнатини на очите й.
— Боже — заекна Мейзи, — ама това ти ли си, Нора?
— Да — отговори момичето с отчаян глас, който сякаш идеше от друг свят. — Аз съм си, душко, няма грешка. Май ти се струвам малко парцалива, нали?
— Какво се е случило с теб, Нора?
— Каквото се случва с всички нас рано или късно, скъпа. Исусе! Ако го знаех кой е, щях да му извия проклетия врат. Заповядай, вземи си ментов бонбон, подслажда дъха — протегна тя към нея смачкан хартиен плик. Мейзи лапна няколко зелени бонбончета.