— Горкичката, доста окаяно изглеждаш, право да ти кажа. Какво безобразие! Как се оправяш?
— Ами, отидох при един тип, за който ми каза Моли. Познаваш ли Моли? На нея й се случи миналата зима. Била здрава като камък, ама след няколко дни… При всеки е различно. Казвам ти, Мейзи, много ми е зле — краката ми треперят, не мога да дишам. Ами ако с мен е свършено, ето това се питам. Ако… ако с мен е свършено? Какво ще стане тогава? — докосна тя Мейзи по рамото.
— О, не говори така, да не си посмяла — скастри я Мейзи. — Къде се е чуло и видяло! Ще покротуваш една седмица, ако можеш, а после ще си същата като преди! Дребна работа. На момичетата им се случва всеки ден. Трябва да си по-внимателна.
— Внимателна ли? Какво общо има това с внимаването! Винаги съм много внимателна, бог ми е свидетел, Мейзи. Пък и не мога да не работя една седмица. Откъде ще взема пари? Как ще живея?
— Ами не знам — понечи да се отдръпне Мейзи.
— Не можеш ли да помогнеш мъничко, душко? Тази болест глътна всичко, което си бях заделила.
— О, стига си ми досаждала, Нора. Може и да ти заема нещичко, но в момента бързам. Престани да ревеш, де. Хората взеха да се обръщат. Ето, вземи това и ела утре сутрин. Знаеш къде живея. — Мейзи бръкна в чантата си даде нещичко на Нора. После се обърна и хукна надолу по стълбите към метрото на площад „Пикадили“. „Мразя да ми мрънкат“, промърмори си тя под носа. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони Нора от мислите си.
Излезе от метрото. Пое напосоки из улиците. Без значение накъде. „Защо изобщо се мъчеше да ме наплаши? — мислеше си тя. — Не го пипваш, ако внимаваш, не и не.“
Оглеждаше минувачите намусено и гневно. Несъзнателно придърпа изкуствената си кожена наметка нагоре. Струваше й се някак по-мразовито. Ехо! Какво става там, за бога? Защо се е събрала такава тълпа?
— Да не би улицата да е твоя? — ръгна тя с лакът някаква жена в гърба.
А, сватба! В „Сейнт Мартин“ имаше сватба. Да не повярваш! Много забавно!
Проправи си път и застана най-отпред в навалицата в основата на стълбите.
Широките врати бяха отворени, но горе, на стълбите, стоеше някакъв мъж, който не пускаше никого. Ослуша се да чуе органа. Да, ето го, свиреше тихо и меко, сякаш се боеше да не го чуят. Имаше и хор. Музиката се усилваше и гласовете се извисяваха с нея. Мейзи знаеше този химн. Беше го пяла в училище като малка. Да му се не види! Човек се унасяше в спомени. Защо оня тип не отвори вратите широко.
— Толкова й се искаше да влезе в църквата и да седне на задните пейки.
Щеше да вземе някой молитвеник и да пее по-силно от всички. Представяше си църквата, тъмна и прохладна, и пълните с гости пейки — господата в черно, а жените, издокарани и красиви като картинки.
Поприведе се напред и през един процеп във вратата видя дългата пътека, някъде имаше свещи, и цветя, много цветя. Сякаш изпълваха въздуха като ухание — силен парфюм, който струва по една лира за малко шишенце. Амин… Тихо и нежно. Беше красиво, казвам ви. Доплаква ти се… чувстваш се някак… странно.
А сега за миг се възцари тишина. Някой заговори с висок и смешен глас. Сигурно беше свещеникът, който благославяше. О, само да я пуснат да застане тихичко в ъгъла! Не така, че да я забелязват всички, а просто да слуша, да гледа.
— Ей, какво се блъскаш… не може ли да внимаваш? — Тя се обърна и изгледа гневно мъжа, който я ръгаше в гърба. — Някои хора нямат никакви обноски.
Я чуйте… един момент. Органът засвири Сватбения марш. О, какъв размах имаше в тази музика, а и големите камбани забиха, звънът им раздра въздуха… и големите врати се отвориха още по-широко.
— Ето ги, излизат, излизат — разкрещя се тълпата.
— Слава богу, дано все така да ги огрява слънце! — обърна се Мейзи към съседа си, обзета от трепетно вълнение. Булката и младоженецът излязоха на стълбите. Поколебаха се за момент, обзети от стеснение, заслепени от светлината, а после бързо заслизаха към колите, които ги очакваха долу.
Само мимолетно видение в бяло и було, вдигнато над усмихнато лице… младеж с бял карамфил в бутониерата. Шаферки в бяло и с букети от жълти цветя. Хората се провикваха, хората се притискаха един в друг… огромен облак от конфети се посипа върху булката. Мейзи се втурна към ръба на тротоара с блеснали очи, с поруменяло лице.
— Ура! Ура! — викаше тя и махаше с ръка.
По повърхността на водата се носеха цветни петна, накъсано карминено и златисто, които танцуваха и се извиваха под моста Уестминстър. Слънцето залязваше и оранжевото небе мяташе златисти отблясъци по прозорците на Парламента.