Мейзи погледна към реката и този път не видя фабрични комини, а малка бяла къщурка и спретната градинка с трайни цветя. Ще има и хамак между две дървета. О, защо тази представа я накара отново да се почувства страшно изморена, защо главата отново я заболя и старият безсънен дявол в сърцето й отново задумка, туп-туп, в гърдите?
Механично извади пудриерата от чантата си и покри лицето си с бял облак. Намаза устните си с червило.
— Глупава работа, все така става, като се размисля — каза на глас.
Светлината вече бе изчезнала. Реката течеше под моста кафява и набъбнала. Шлепът го нямаше. Небето беше сиво и облачно. И мъжът беше забравил кораба, който излиза от пристана посред нощ и се отправя към открито море.
Сега беше просто някой, който подрънква с монетите в джоба си и се усмихва лениво и фалшиво. Мъж, който отминава… мъж от улицата.
Той докосна рамото на Мейзи.
— Ей, какво ще кажеш? Живея съвсем наблизо…
Беше вечер. Седяха в ъгъла на някакъв ресторант в Сохо. Помещението беше пълно с цигарен дим и с уханието на пикантна храна. Жената на отсрещната маса беше пияна. Червената й коса беше провиснала над едното й око, а самата тя се кикотеше пронизително.
Мъжете доливаха чашата й, смушкваха се един друг в ребрата и си намигаха.
— Хайде, сладурче, само още една чаша, една капка… само капчица.
Мейзи седеше на масата до прозореца. Компания й правеше дебел евреин с пожълтяло лице.
Чинията му беше пълна със спагети и нарязан лук. Хранеше се с наслада, от ъгълчето на устата му към брадата се стичаше слюнка. Вдигна поглед от чинията си и се усмихна на Мейзи, оголвайки големи златни зъби.
— Яж, скъпа, яж. — Отвори уста и облиза пухкавите си влажни устни. Наведе се напред и опипа краката й под масата. Впери поглед в нея, задъхан.
В ресторанта имаше пиано и цигулка. Цигулката врещеше треперливо и пронизително, а пианото думкаше и дрънчеше. Звукът се извисяваше над гласовете на хората, заглушаваше разговорите им, барабанеше в ушите им. Налагаше се двамата да викат, за да се чуват.
Мейзи насила преглътна малко къри. Нямаше смисъл да се замисля колко е изморена, нямаше смисъл да се вслушва как бие сърцето й.
— Няма ли да поръчаш нещо за пиене? — провикна се тя над писъка на цигулката.
Зад нея се разнесе тих монотонен глас. Мейзи се обърна и се загледа през прозореца.
Навън стоеше възрастна жена, мръсна и прокъсана старица с помътен поглед и отпуснати, олигавени устни. Над сбърченото й чело бе паднал кичур прошарена коса. Тя протегна ръка и изстена:
— Дай ми петаче, скъпа, само едно петаче. Цял ден залък не съм хапвала. Гладна съм, скъпа. Имай милост, бъди човек, съжали бедната старица, която си няма кой да се погрижи за нея.
— О, я се разкарай! — сряза я Мейзи.
— Не искам много, скъпа, само петаче да си купя нещо за ядене. Никой вече нищо не ми дава — продължаваше да нарежда ужасният глас. — Някога и аз бях като теб, скъпа… млада и хубава… И господата ме водеха на вечеря, и ми плащаха, така си е. Не беше чак толкова отдавна, скъпа. Ще разбереш какво е някой ден, когато остарееш и погрознееш, тогава ще стоиш тук и ще просиш милостиня точно като мен сега. Само почакай, скъпа, само почакай.
— Махай се — каза й Мейзи, — махай се.
Старицата се помъкна надолу по улицата, загърна се с шала, ругаеше и си бърбореше под носа. Дебелият евреин се надигна от стола си и наля вино на Мейзи.
— Пий, дребно сладурче — подкани я той, обаче Мейзи не го чу.
Мислеше си за Нора на Шафтсбъри Авеню с нейното изпито бяло лице и думите й — „рано или късно“.
Мислеше за оживените улици, пълни с хора, които я бутат, тласкат я насам-натам. Спомни си сватбата и уханието на цветята — усмихнатото момиче, което се качи в чакащия автомобил.
Представи си осеяната със златисти петна по залез река и големия шлеп, който плаваше към открито море… и гласа на мъжа, който шепнеше в ухото й, ръката му, която докосваше рамото й.
Отново чу как старицата проплака: „Ще разбереш какво е някой ден, скъпа“ и после се затътри надолу по улицата, за да се прислони и да потърси убежище до стената на някой театър, обронила глава в скута си. Две капки дъжд тупнаха на тротоара.
Мейзи грабна чашата си с вино и жадно отпи.
По тялото й пробяга тръпка. Музиката виеше, светлината беше ослепителна, евреинът се хилеше.
— Ама защо не изсвирят нещо весело! — провикна се Мейзи. — Келнер! Кажи им да изсвирят нещо живо, нещо бодро…