Болката отшумява
Тя отвори прозореца, докато се обличаше. Сутринта беше студена, обаче на нея й беше приятно да усеща с лицето си резливия въздух, който я щипна и се разля на вълнички по тялото й. Тя потупа бузи, за да върне цвета на кожата си, и нервите й се оживиха. Освен това си тананикаше, докато се обличаше. Пя и във ваната, а гласът и звучеше богато и мощно, докато водата течеше и се надигаше пара. По-късно пред отворения прозорец тя се навеждаше и се полюшваше, докосваше с пръстите на ръцете тези на краката и изпъваше ръце над главата си.
Позволи си лукса да постели нови чаршафи. Съзнавайки разточителството, извади от чекмеджето под тоалетната си масичка чистата надиплена купчинка, току-що изпрана.
Зелената й рокля беше пристигнала от химическото чистене. Изглеждаше като нова и дължината беше точно каквато трябва, макар да я беше носила и миналата зима. Изряза грозните етикетчета от яката и напръска роклята с парфюм, за да прогони миризмата на химикали.
Почувства се нова-новеничка от глава до пети, а тялото под дрехите й беше топло и щастливо. Косата й беше измита и фризирана предния ден, вчесана бе зад ушите, без да е разделена на път, като на любимата й актриса.
Представяше си изражението му, когато вдигне поглед към нея, смешната му усмивка от едното ухо до ъгълчето на устата и извитите му вежди, после полупритворените очи и протегнатите му ръце: „Скъпа, изглеждаш прекрасно, прекрасно“. Когато се замисли за това, усети особена болка в сърцето, понеже беше прекалено… За миг остана пред прозореца, усмихваше се, дишаше дълбоко, после хукна надолу по стълбите, пеейки с пълно гърло, а канарчето пое песента от клетката си в салона. Тя му подсвирна през смях, даде му сутрешната бучка захар и то заподскача от единия до другия край на пръчицата със своите мънистени очета и с чорлавата си главичка, пухкава и нелепа след миенето.
— Миличкото ми, миличкото ми — каза тя и дръпна завесите, за може слънцето да огрее птичката.
Огледа стаята усмихната, опряла пръст на устните си. Набухна въображаема хлътнатина във възглавницата, изправи картината над камината, перна с пръст миниатюрна прашинка от пианото. От снимката върху бюрото й очите му я следяха из цялата стая и тя се движеше пред него стеснително, сякаш той наистина беше тук, потупваше кичур от косата си, хвърляше по някой поглед към огледалото, тананикаше си някаква мелодия. „Разбира се, да не забравя да напълня стаята с цветя“ — помисли си тя и тутакси си представи цветята, които би желала да купи — нарциси или твърди бледоморави лалета, — и къде ще ги постави.
Телефонът в трапезарията иззвъня. Всъщност това беше същата стая, отделена със завеса, обаче тя й казваше „трапезарията“.
— Ало? Да, аз съм. Не, скъпа. Боя се, че не бих могла. Да, да, той си идва днес. Очаквам го към седем. О, но ти не разбираш, имам да свърша хиляди неща. Бих искала да разполагам с целия ден. Не, не съм глупава, Една. Почакай само да се ожениш и ще видиш. Да, ще отидем на кино другата седмица — ще ти се обадя. Довиждане.
Затвори телефона и сви рамене. Ама наистина, хората са много странни. Като че ли би могла да излезе, при положение че той се прибира в седем. Ами че тя вече две седмици се стараеше да не предвижда нищо за вторник. Той щеше да се върне чак вечерта, обаче какво от това. Днес беше неговият ден.
Тя прекоси нелепото пространство, наричано коридор, и влезе в кухнята. Помъчи се да си придаде важен вид — господарката на къщата, готова да раздава нареждания, обаче усмивката и трапчинката в ъгъла на устата я издаваха.
Седна на кухненската маса, разклати крака, а госпожа Къф застана пред нея с една плоча.
— Госпожо Къф, мислех си… — поде тя, — че той винаги толкова обича да си похапва овнешко филе. Какво ще кажете?
— Да, той обича овнешко, госпожо.
— Ще бъде ли ужасно разточително? Много ли е скъпо филето?
— Е, тази седмица сме много пестеливи, нали така?
— Да, госпожо Къф, така си и мислех. А на обяд може да хапна варено яйце и малко от онзи компот, чудно ще е. Довечера обаче, ако смятате, че може да се справите с едно филе и с малко… каква гарнитура върви с филето? Брюкселско зеле и желе.
— Да, госпожо, би било чудесно.
— И… госпожо Къф, може ли да приготвите и онова руло с пълнеж от сладко, което той обича? Нали разбирате… човек страшно се учудва, когато се натъкне на сладкото.
— Както наредите госпожо.
— Допускам, че той ще е адски гладен, нали? Сигурна съм, че в Берлин е ужасно. Мисля, че това е всичко, а вие? Сякаш го няма не от три месеца, а от три години, нали?