— О, беше много мрачно, госпожо. Къщата ще се промени, когато той се върне.
— Винаги е толкова весел, нали, госпожо Къф? Никога не е потиснат и навъсен като другите хора.
— Моля ви, госпожо, да не забравя… трябва ни още малко полираща паста.
— Май никога не съм го виждала в лошо настроение. Какво казахте, госпожо Къф? Полираща паста ли? Това е нещото, с което се мие посудата, нали?
— Не, госпожо, лъскаме пода.
— Ще се постарая да запомня. Добре значи, яйце за обяд и филе за довечера. — Тя се качи горе да провери дали неговата гардеробна е подредена.
„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина…“, запя тя и отвори шкафовете, да не би костюмите, които е оставил тук и може да поиска да облече на следващия ден, да не са изчеткани. Износеното старо кожено палто, което не ставаше за Берлин, още си висеше на закачалката. Тя плъзна пръст по ръкава и притисна нос към мотоциклетната шапка, която миришеше на помадата му за коса.
Нейната снимка висеше накриво, забодена с кабарче на стената, с извити ъгли. Тя се преструваше, че не я забелязва, мъчно й беше, че той така и не си бе направил труда да я сложи в рамка, нито пък я беше взел със себе си в Берлин. „Сигурно мъжете разсъждават различно от жените“, каза си тя, а после най-неочаквано затвори очи и застина съвсем неподвижно, без да помръдва, понеже светкавично като вълна, която я заля от глава до пети, вълна от море и от слънце, невъобразима и необикновена, я връхлетя мисълта, че след по-малко от десет часа той наистина ще е до нея, че отново ще са заедно… а те се обичаха и всичко това беше самата истина.
Беше напълнила две стаи с цветя и дори беше дръпнала завесите, които отделяха трапезарията, така че пространството да изглежда по-обширно. Канарчето продължаваше да пее в клетката си.
— По-силно, сладък, по-силно — и песента му сякаш изпълни къщата — високо и весело цирикане, което извираше право от мъничкото му, преливащо до пръсване сърчице — и се смесваше по неописуем начин с лъча от златист прах, полегнал върху килима — последната останала фигура, очертана от залязващото слънце.
Тя разбута огъня и обра пепелта от решетката, а докато го правеше, си помисли как вечер ще прави същото и ще си припомня този момент. Тогава завесите щяха да бъдат дръпнати, лампите — запалени, птичката щеше да е притихнала в клетката си, а той щеше да се е разположил в креслото до огъня, да е изпружил крака и да я гледа лениво. А когато тя се обърне към него, щеше да й каже усмихнат и с ръка на коляното: „Стига си се суетила и ела тук“. А тя щеше да си помисли: „Днес следобед бях сама, а сега това е само спомен“ и мисълта щеше да е някак сладостна като уличен порок. Тя прегърна коленете си и се загледа в огъня, по детински развълнувана от спомена за голямото и скъпо шише със соли за вана, което беше купила днес сутринта и беше оставила върху тоалетната масичка до вазата с цветята.
Когато телефонът звънна, тя въздъхна със съжаление — никак не й се искаше да се откъсне от огъня, да се дръпне от мястото си, да се раздели със самотното и необикновено удоволствие да мечтае, за да разговаря с някого незначителен, нереален и принудителен.
— Ало? — обади се тя, а от другия край на линията се разнесе тих и задавен глас, жалостивото накъсано дишане на човек, който плаче, който не може да контролира сълзите си.
— Ти ли си? Мей е… Трябваше да ти се обадя. Аз съм… толкова отчайващо нещастна… — После гласът заглъхна задавен, задушен.
— Защо? — попита тя. — Какво има, за бога? Кажи ми веднага, мога ли да направя нещо? Болна ли си?
Изчака малко, после гласът прозвуча отново приглушен и странен:
— Става дума за Фред. Край на всичко, ние приключихме. Той иска да се разведем, не ме обича вече. — После тя чу някакво трептене и рязко поемане на дъх, а накрая се разнесе ридание — ужасно, унизително, неконтролируемо.
— Горкичката ми! — поде тя, слисана и ужасена, — но това е страшно! Не мога да повярвам… Фред… пълен абсурд.
— Моля те, моля те, ела при мен — примоли се гласът. — Струва ми се, че полудявам, не знам какво правя.
— Да, разбира се, веднага идвам.
Докато се обличаше и прогонваше от съзнанието си себичното съжаление, че зарязва огъня и книгата, която четеше, а също и намерението да си препече филийка за чая — все неща, част от прелестното очакване на неговото пристигане, тя насочи мислите си към Мей, съсипана и нещастна, безпомощно разплакана, и цялото щастие я напусна.