Отиде с такси, понеже в крайна сметка Мей беше най-добрата й приятелка, а шилинг и шест пенса не беше толкова много, което пък я подсети, че е забравила пастата за полиране. Е, добре де, не е голяма работа… а и госпожа Къф изглеждаше доволна от овнешкото филе… Дали той пътува в момента, зачуди се тя. Колко ужасно, ако е болен, горкичкото ангелче, милото… Трябваше обаче да мисли за Мей. Разбира се, животът е безмилостен… ето я на вратата, слава богу, само един шилинг, но въпреки това щеше да се прибере с автобус…
Мей лежеше ничком на канапето, заровила глава в една възглавница.
Тя коленичи до нея, потупа я по рамото, промърмори безсмислени утешителни думи.
— Скъпа моя Мей, не бива да плачеш така, това те съсипва, ще се разболееш. Моля те, помъчи се да не плачеш, опитай да се овладееш, скъпа.
Мей вдигна глава и показа лицето си — подуто, разкривено и цялото на петна, толкова съсипано от сълзите, че бе направо шокиращо, нещо, което никой не бива да вижда.
— Не мога да престана — прошепна Мей, — ти не разбираш какво е, раздира ме като нож и не мога да забравя лицето му, когато ми го съобщи — студено и безразлично… изобщо не беше той, беше някой друг.
— Но това е направо невероятно, Мей! Защо на Фред най-внезапно ще му хрумне да ти заяви, че вече не те обича? Сигурно е бил пиян… не може да е истина.
— Истина е. — Мей разкъсваше носната си кърпа на малки парченца и хапеше крайчетата. — И не е внезапно, там е работата, задаваше се от известно време. Никога не съм ти казвала, не съм обелвала и една дума пред никого. Не спирах да се надявам и се молех само да си въобразявам, но през цялото време дълбоко в себе си усещах, че всичко се е объркало.
— О, горкичката ми Мей! Само като си помисля, че не съм знаела…
— Не разбираш ли, че има неща, които човек не може да каже, които са прекалено лични… Страхувах се дори да дишам и се надявах, че ако мълча, няма да се сбъдне.
— Да, да, разбирам…
— А после, един ден, когато вече нямаше агония и съмнение, явно болката и ужасът, които спотайвах в себе си, вече не можеха да си стоят кротко. Трябваше да им дам воля.
— О, Мей! Скъпа, скъпа Мей! — възкликна тя и огледа стаята безнадеждно, сякаш ако станеше и разместеше някакви мебели, щеше да помогне. — Какъв грубиян, какъв звяр!
— О, не е такъв! — възрази Мей с изтощен от плача глас и вперила поглед пред себе си. — Фред просто е мъж като всички останали. Те до един са еднакви, просто е в природата им. Не го виня. Сърдя се само на себе си, задето съм такава глупачка и страдам.
— Откога знаеш?
— Откакто той се върна от Америка.
— Но, Мей, скъпа, това беше преди осем месеца. Не може да си страдала толкова време, таейки всичко в себе си! Невъзможно е!
— О, скъпа, за мен не бяха осем месеца, а цяла вечност! Не знам дали дори за миг осъзнаваш през какъв ад съм минала. Постоянната несигурност, непоносимото смаяно съмнение, преструвката, че всичко е наред. А после унизителното старание да му угодиш, да не забелязваш поведението му, да се превърнеш в нещо като роб с надеждата да се върне при теб. Осем месеца на нещастие и срам…
— Само да можех да ти помогна! — поде тя, а си мислеше: „Но такива неща не се случват на хората, има ги само в пиесите“.
— Помощта е безполезна — отговори Мей, човек трябва да го преживее сам. Убедена съм, че всеки миг е оставил отпечатъка си върху мен, наранил е и е дамгосал сърцето ми — всеки миг, от първия до последния.
— Но, Мей, скъпа, какво се е променило в Америка?
— Пътуването далеч от дома променя мъжете. Разбираш ли, докато Фред не е бил с мен, той е забравил, че иска да е с мен, а след като е забравил това, вече е бил готов да забрави всичко. Различният начин на живот, новите неща, които вижда, новите хора, с които се среща.
— Но въпреки това…
— Още щом си дойде, усетих какво се е случило. Не мога да ти опиша колко беше различно. Не беше ясно изразено и натрапчиво, а някаква странна и почти недоловима промяна. Дребните неща, които казваше, поведението му, дори гласът му — говореше по-силно като човек, който се мъчи да прикрие тайна… разбираш ли? Забелязах го още първия ден след завръщането му и изтиках тази мисъл някъде настрани, обаче ме болеше… и продължава до днес да ме боли… а сега вече знам какво съм се опитвала да скрия.
— Влюбен ли е в друга? — прошепна тя.
— Да… — и гласът й отново секна, а в очите й бликнаха сълзи, — да… разбира се, има и друга жена в цялата история, обаче не е само това. Той вече не иска нашия живот, тази къща, мен… нищо. Иска да скъса с всичко. Не желае обвързаност или дом… говори, че ще се върне в Америка.