— Но такова поведение от страна на Фред… И през цялото време, когато съм ви виждала заедно, не съм забелязала нищичко и у двамата… Горкичката Мей!
Макар да изпитваше състрадание и да притискаше Мей към себе си, мъчейки се да я успокои, усещаше, че всъщност в сърцето си не изпитва никакво истинско съчувствие и че сълзите на Мей дори я дразнят и предизвикват трудно преодолимо презрение, затова си помисли, хвърляйки поглед към часовника: „Сигурно не мога да изпитам тези чувства, понеже знам, че на мен не може да ми се случи“.
— Още не съм обмислила как ще живея — каза Мей, — знам само, че е невъзможно да страдам повече, отколкото изстрадах досега. Всичките ужасни месеци, а после и… днес.
— Не плачи, скъпа — каза тя, а си мислеше: „О, боже, нима ще започне отначало? Наистина е прекалено. Пък и става късно“.
— Не смяташ ли, че едно голямо бренди със сода ще ти се отрази добре? — предложи тя. — Сърцето ти сигурно се пръска. Ако се качиш горе и си легнеш с хубава топла грейка и два аспирина… и се помъчиш да забравиш…
Мей й се усмихна през сълзи.
— Да не мислиш, че това е лек — каза тя. — Не, добре съм… не се тревожи за мен. Пък и трябва да се връщаш… Той се прибира тази вечер, нали? Чак сега се сещам.
— Да — отвърна тя безразлично, опитвайки се да не парадира с радостта си, и като компенсация, стисна ръцете на Мей: — Скъпа, само да знаеш колко много ти съчувствам, само да можех да поема част от болката ти. Какво жестоко и позорно нещо е животът… Бог не бива да допуска да се случват такива неща… какъв ужасен и пълен с нещастие свят, защо изобщо се раждаме… — В нейните очи също бликнаха сълзи и двете се залюляха на канапето, а тя с тръпнещо от нелепа радост сърце и с представата за неговото лице в съзнанието, си каза: „О, боже, толкова съм щастлива!“.
Най-сетне се откъсна от приятелката си. Стрелките на часовника показваха шест и половина.
— Разбира се, ще дойда утре. — А си мислеше, че влакът му може да е подранил, и не проумяваше как изобщо успява да овладее усмивката си пред горката Мей. — Скъпа, сигурна ли си, че ще си добре, ако те оставя самичка? — попита и без да дочака отговора, посегна към палтото и шапката и се огледа за чантата си, разтреперана от вълнение, което вече не бе способна да овладее. — Лека нощ, скъпа — целуна я тя нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумното желание да се разсмее. („Колко подло от моя страна“, помисли си). Затърси неистово някаква утешителна фраза на раздяла. И понеже след половин час щеше да е с него, щеше да се притиска към него и да се отдаде на чувствата си, без да дава пет пари за никого, опиянена от абсурдно щастие, тя заяви щастливо и с грейнало лице, застанала на прага: — Всичко е наред, болката отшумява.
За четвърти път разпалваше огъня, разбутваше въглените с машата, разлитаха се искри и се посипваха по килима, но тя не забелязваше. Скокна от стола си и докосна цветята, седна на пианото и изсвири няколко акорда от една мелодия, но после се завтече към прозореца и отмести завесата, понеже й се стори, че е чула такси.
Не беше сигурна как би желала да я завари той. Може би приклекнала пред огъня или изтегната в някое кресло, или как пуска грамофона. Часовникът в трапезарията удари осем. „О, сигурно е напред“, помисли си тя отчаяно и се провикна към кухнята:
— Госпожо Къф, колко точно е часът?
— Минава осем, госпожо, и вечерята се разваля.
— Можете ли да я притоплите?
— Мога, госпожо, обаче месото ще се препече и зеленчуците ще омекнат. Много жалко. Няма много да му хареса.
— Не мога да проумея защо закъснява, госпожо Къф. Звъннах на гарата — влакът е пристигнал точно в шест и четирийсет и пет. Какво може да се е случило?
Запъти се от трапезарията към кухнята, гризейки ноктите си. Гадеше й се. Той несъмнено би я уведомил, ако пристига с по-късен влак.
— Ще бъде толкова прегладнял, че като си дойде, ще излапа всичко, дори да е станало на въглен. — Самата тя не беше гладна; ако хапнеше нещо, щеше да й приседне. „Все витае из облаците — мислеше си, — сигурно изобщо не си дава представа за времето. Това им е най-лошото на темпераментните хора. Но все пак…“
Пусна грамофонна плоча, но игличката стържеше. Гласът на Морис Шевалие зазвуча пронизително и нелепо.