Тя застана пред огледалото. Може пък той да се промъкне неочаквано и да застане зад гърба й, да положи ръце на раменете й и да допре лицето си до нейното.
Тя притвори очи. Скъпи! Това такси ли беше? Не… нищо.
„Не си го представях така“ — помисли си тя. Тръшна се на един стол и се помъчи да чете. Безнадеждна работа, пък и какви глупости пишеха само. Защо му е на човек да се интересува от живота на несъществуващи хора? Отново се приближи към пианото и засвири.
„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина“, запя тя, но пръстите й бяха натежали, а гласът й беше окаян шепот, който звучеше равно и не можеше да вземе верния тон. Канарчето в клетката наостри уши. Запя и чуруликането му скоро изпълни стаята, оглуши я, пронизително и нелепо, толкова силно, че тя раздразнена метна покривалото върху клетката.
— Не можеш ли да млъкнеш поне за малко, ужасен дребосък! — възкликна тя. Не беше като сутринта, а докато отново разбутваше огъня, си припомни онзи момент следобед, когато мълчаливо се бе усмихвала и си бе мислела: „Ще запомня този миг“.
Столът си стоеше празен, стаята изглеждаше безжизнена и мрачна, а самата тя приличаше на невръстно момиченце с увиснали ъгълчета на устата, което хапе връхчетата на косата си, мърда неспокойно и прегърбено и подсмърча в носната си кърпа: „Не е честно“.
Скоро щеше да се наложи пак да се качи горе и да оправи лицето си, понеже се беше издокарала за него още в девет и половина. Лицето й се нуждаеше от освежаване. Трябваше да напудри носа си, леко да подсили червилото (което толкова лесно се изтриваше) да среше косата си назад от лицето по новия начин.
Хвърли последен поглед към огледалото и си помисли колко евтино се държи — като всяка друга жена, която чака мъж… жалка като птиците, които се перчат една пред друга… Стори й се, че лицето, което я гледа от огледалото, красиво и усмихнато, всъщност не е лицето на истинската й личност, а е някак пресилено неискрено; всъщност тя беше уплашено момиченце, което не даваше пет пари как изглежда, а с разтуптяно сърце копнееше да изтича на улицата и горещо да помоли мъжа си да се върне у дома при нея…
После тя застина напълно неподвижно, понеже пред входната врата наистина спря такси, в ключалката наистина се завъртя ключ, в коридора наистина отекнаха гласове, тежко се стовариха куфари, госпожа Къф излезе от кухнята и неговият глас…? Не помръдна, сякаш нещо се надигна в гърлото и я задуши, а нещо друго плъзна по краката й и ги парализира — прииска й се бързо да изтича и да се скрие някъде, да се заключи. Сетне вълнението отново я заля като вълна, тя изхвърча от спалнята и застана горе, на стълбите, вперила поглед към него долу, в коридора.
Той се беше привел над куфарите си и се суетеше с ключовете си.
— Може веднага да занесете тези неща горе, госпожо Къф — каза той и после се изправи, когато я чу да слиза по стълбите. Вдигна поглед и рече: — Здравей, скъпа.
Интересно — май беше понапълнял или пък така изглеждаше заради палтото? И явно се бе порязал, докато се бръсне, понеже на брадичката му имаше смешна лепенка.
Тя бавно слезе по стълбите и се помъчи да се усмихне, но се чувстваше някак неловко, срамуваше се.
— Притесних се — каза, — какво се случи? Сигурно си страшно прегладнял.
— О, изпуснах връзката — отговори той. — Допусках, че ще се досетиш. Всичко е наред, госпожо Къф, вечерях във влака.
Вечерял ли? Но тя не го беше планирала така.
Той я целуна набързо и я потупа по рамото, все едно е малко момиченце, а после се засмя и попита:
— Ама какво си направила с косата си, за бога?
Тя също се засмя и се престори, че няма нищо против реакцията му:
— Измих я, не е нищо особено, малко е рошава. — Двамата отидоха в салона. — Ела да се стоплиш — подкани го тя.
Той обаче не седна, ами закрачи лениво, подрънквайки с ключовете си в джоба.
— Естествено, прибирам се и заварвам проклетата мъгла. Боже, каква страна!
— Мъгливо ли е? Не съм забелязала. — Настана кратка пауза, докато тя се взираше в него. Да, наистина беше напълнял, беше някак различен. — Хареса ли ти Берлин? — попита глуповато.
— О, великолепно място! Лондон не може да се сравнява с него. Атмосферата, животът там, хората, всичко. Умеят да живеят. — Той се усмихна и се залюля на пети, припомняйки си. А тя си помисли колко е ужасно, че в момента в съзнанието му се въртят картини, които тя никога няма да види, че той си припомня нещата, които е правил и които тя никога няма да узнае.