— Представям си — каза тя и вече мразеше и Берлин, и хората, и живота там. Не й се слушаше за това, но ако той не й разкажеше и притаеше всичко в себе си, нямаше ли да стане по-лошо?
— О! — възкликна той внезапно и се плесна по челото — глупав и театрален жест, съвсем не импулсивен, а планиран. — Боже, трябва да телефонирам. Съвсем забравих. Едни хора от Берлин са тук.
— Да телефонираш ли? — попита тя със свито сърце. — Но, скъпи, ти току-що пристигна.
— Обаче обещах, много е важно — отговори той и я целуна, сякаш искаше да каже: „Хайде, бъди добро момиче“, но вече бе дръпнал завесите, вдигна слушалката и набра номера. Знаеше го наизуст, отбеляза тя, не се наложи да го погледне в тефтерчето си.
Тя се сгуши пред огъня, понеже кой знае защо се почувства изморена и й стана студено. Усети празнота отвътре — може би защото не беше вечеряла.
Той се свърза с приятелите си — говореше на немски и тя не разбираше. Поток от отблъскващи и глупави думи, а и той не спираше да се смее — чак толкова забавни ли бяха тези приятели? Защо се смее? Струваше й се разговорът никога няма да свърши. А после той се появи зад завесите поруменял и усмихнат.
— Е, разкажи ми новините — подкани я той твърде високо. Може би беше решил, че в крайна сметка вече е неин ред. Тя усети, че се затваря, засрами се, почувства се глупаво. Спомни си за Мей и съпруга й. Не, не можеше да му разкаже за това. Като че ли беше още рано… моментът не беше подходящ.
— Ами, не се сещам — каза тя. — Няма нищо специално за казване.
Той се засмя и смехът му се превърна в прозявка.
— А как е старата птица? — попита той и погледна незаинтересувано към клетката, понеже всъщност не го интересуваше.
— Добре е — отговори тя.
Той се изтегна на един стол, като продължаваше да се прозява с широко отворена уста, и докато го наблюдаваше, тя бе напълно сигурна, че не си въобразява, не си измисля, и че той не само е понапълнял, а въобще е различен… променен, странен… друг.
Той тихо си заподсвирква, зареял поглед в нищото. После каза бавно:
— Боже, интересна работа, само като си помисля, че вчера по това време бях в Берлин.
Тя се усмихна нервно, обзета от огромно желание да му достави удоволствие, но нещо прободе сърцето й като остър нож, завъртя се и се усука в раната, а в съзнанието й отново и отново прозвучаха думите: „Всичко е наред, болката отшумява… болката отшумява“.
Уикенд
Когато поеха с колата през провинцията в петък вечер, двамата почти не си говореха. Чувстваха, че думите ще нарушат съвършената хармония. Той седеше зад волана, съсредоточен над кормуването и правия път пред тях, въртейки волана с една ръка и преметнал другата през раменете й. Тя се облегна на него с ръце в скута и от време на време въздишаше и доволно промърморваше.
Той явно разбираше тези звуци, защото им отвръщаше по свой начин — усмихваше се и коляното му докосваше нейното.
Съзнанието и на двамата беше празно и някак глуповато, лишено от последователна мисъл. Понякога тя му мяташе кос поглед, а в момента тъкмо си мислеше колко й харесват прорасналите по тила му косъмчета. Не забелязваше смешните петна от слънчево изгаряне на челото му, които се зачервяваха още повече с всеки изминат километър. Той мярна една тъмна къдрица под баретата, усукана нагоре, както си му е редът, но пропусна петното пудра, нанесена неравномерно на носа й. Бяха влюбени.
— Разбираш ли — каза й той веднъж, — най-прекрасното е, че ние сме много добри приятели. Още от самото начало те чувствам такава. Никакво усилие, никакви напрегнати последици. С теб мога да бъда напълно неподправен. Като си помисля за всичките други жени, които съм познавал… — Той замълча и се засмя, свивайки рамене. В крайна сметка нямаше нищо лошо тя да си мисли, че е имало и други жени.
— Да, и аз така се чувствам — каза тя. — Най-сетне мога да бъда себе си, няма нужда да се преструвам. Мога да се отпусна и да се наслаждавам на покой. — Докато изричаше тези думи, тя придаде на гласа си тъжно и малко изморено звучене с надеждата да подскаже с интонацията си, че до този момент животът й е бил твърде наситен, твърде интензивен — че е била от хората, които горят свещта и от двата края.
— Покой — бавно изрече той. — Да, колко копнеех за покой в Индия. Представа нямаш, скъпа, какво причинява животът на хората там.
Той бе водил много удобно съществуване в Мадрас цели шест години, но сега нямаше защо да разказва за всичко това. Тя имаше много романтични виждания за Индия. Сигурно си го представяше на лов за глигани, издокаран с бели бричове, или може би как изучава йога.