— Благодаря ти — каза тя. — Сега, след като си решил, че това е първият ми уикенд, нямам нищо против да те осведомя, че си най-голямото разочарование в живота ми, откъдето и да го погледнеш.
Заваля — отначало тупнаха само няколко капки, после заръмя, а накрая, на свечеряване, рукна проливно. Небето притъмня, приливът разклати лодката. Той се облегна на планшира — слабичка жалка фигурка с влажния си бански, с мушамата си и с посинелия си от студ нос.
Тя неочаквано си спомни една книжка с картинки от детството си и илюстрацията на малък таласъм на име Инки Имп. Какво нелепо същество беше! Колко безполезно, колко лишено от храброст. Издуха носа си и се закашля. Той се извърна, за да не гледа зачервеното й разплакано лице и приличната на миша опашка мокра коса, провиснала до раменете. Седеше начумерена, изпита, невероятно непривлекателна. Приличаше му на мокра мишка. Мишле. Отиваше й и още как!
— Слава богу, че поне вече не се налага да говорим този непоносим език.
Тя го наблюдава намусено известно време, после го срита:
— Ако ще се разболяваш, разболей се най-сетне, та всичко да свърши.
В пет часа сутринта една рибарска лодка ги изтегли на буксир до пристанището. Той вече имаше силни ревматични болки в краката и белият му дроб беше простинал. Тя усещаше в главата си наченки на простуда, а дясната й буза беше подута от невралгия. Веднага си легнаха и спаха цял следобед. Неделята ги посрещна сива и безрадостна, а дъждът продължаваше да барабани по прозорците.
Седяха в дневната на два твърди стола пред пушещия огън, а дори нямаха неделните вестници. Съзнанието и на двамата беше празно и глуповато, без никакви последователни мисли. От време на време тя поглеждаше към него и забелязваше изгореното място на челото му. Той пък забелязваше размазаната по носа й пудра. Вече не бяха влюбени.
— Разбираш ли — каза й той, — работата е там, че ние не сме партньори, ама изобщо, дори не харесваме еднакви неща, нито пък мислим еднакво. Толкова е безнадеждно, че… ами, какво да ти кажа… — замълча той неуверено и сви рамене.
— И аз се чувствам така — увери го тя. — Ние двамата непрекъснато се дразним. Караш ме да се чувствам нещастна и неспокойна.
— Как ми се иска да бях в Индия — призна й той.
— Представям си — засмя се тя горчиво, — седиш си на глупавия стол и гризеш химикалката, докато аз тук агитирам хората за допълнителните парламентарни избори.
Заслушаха се в дъжда и в прибоя.
— Мястото е ужасно — каза тя, — потискащо и мрачно. На километри има само пясъчни дюни. Като затворническо селище е.
„Глупачка“, помисли си той, но всъщност по-скоро се чудеше дали ще е възможно да наеме кола, която да ги върне до града. Беше твърде изморен, за да шофира.
— Получавам невралгия само като седя в тази противна стая — заяви тя, но той не я слушаше.
— Хайде да си наемем кола, да напуснем това ужасно място и да се прибираме в Лондон — предложи той. Звучеше раздразнително, гледаше мрачно през прозореца и усещаше ревматични бодежи в раменете.
— Ти и аз да се возим в една кола чак дотам? — попита тя. Толкова си бяха омръзнали един на друг, толкова бяха изморени. На небето се появи синьо петънце, откъм дърветата запя кос. Но те не видяха, не чуха.
— Боже, това място сигурно е накрай света — отбеляза той.
В неделя вечерта, докато пътуваха обратно към Лондон, почти не си продумаха.
Долината на щастието
Започна да посещава долината първо насън — кратки и разпокъсани видения, които помнеше, след като се събуди, но после те бързо се замъгляваха и изчезваха в бъркотията на всекидневието. Сънуваше, че върви по някакъв път, ограден от двете страни с високи букове, който след време се стесняваше до неравна разкаляна пътека, обрасла с гъсталаци, а край нея имаше само храсти — рододендрони, азалии и хортензии, протегнали ластарите си над пътеката, за да я обхванат като капан. На дъното на долината сред шубраците имаше просека, килим от мъх и ленив поток. Показа се и къщата. Широк прозорец на приземния етаж с пълзяща роза по рамката, а самата тя стоеше пред него на тераса с някаква странна настилка. Такъв покой струеше от усещането й, че познава прекрасно долината и къщата, че постепенно започна да очаква охотно съня. Разхождаше се по изоставената тераса и долепяше буза до гладката бяла стена на къщата, сякаш е част от живота й, свързана е с нея, владее я. Но повече от всичко мястото бе за нея убежище — тук нищо не можеше да й навреди. Този сън бе нещо скъпоценно и обично, което по свой особен начин не се разкриваше напълно, не разказваше история, нито пък следваше някаква последователност. Тя не помнеше кога сънят я е споходил за пръв път, но като че набъбна в нея след болестта, сякаш частица от упойката бе полепнала по спящото й съзнание като нежна мъглица.