Денем сънят я напускаше и се завръщаше чак след седмици и дори месеци, когато изведнъж в притихналото утро, когато светът още спи и преди първото птиче да запърха с криле, тя се озоваваше на терасата пред къщата и се обливаше цялата с топлината на слънцето, извърнала лице към отворения прозорец. Спящото й съзнание, откъснато от света и наситено живо в селенията на собствените й сънища, притихваше, отпускаше се и мърмореше уединено: „Аз съм тук, щастлива съм, отново съм си у дома“.
Нищо повече, никакъв извод; просто моментно състояние отвъд небето и земята, застинало във времето между два удара на часовника, което отново изчезваше и тя се събуждаше в познатата си спалня в началото на новия ден. Тракането на чашите за закуска, уличните шумове, тананикането на метача на задните стълби, всички обичайни за домашния уют звуци, рязко я връщаха към действителността, към безпомощното усещане за загуба. След болестта беше станала по-разсеяна от всякога, така й казваше леля й — все едно да живееш с привидение, с човек, когото всъщност го няма. „Вдигни очи, ослушай се, за какво мислиш?“ И тя сепнато вдигаше глава, озадачена от предявените към нея изисквания. „Извинявай, бях се отнесла“.
— Витаеш, вечно витаеш в облаците — долиташе отговорът и тя, нали беше чувствителна, се изчервяваше, мигом засегната, но обзета от желание да бъде умна и забавна заради леля си. Начумерено сбръчкваше чело, прокрадваше се до някогашната си ученическа стая, облягаше ръце на прозореца и зарейваше поглед към покривите на къщите, доволна, че е останала сама. Ала съзнаваше самотата си и някак странно и инстинктивно усещаше, че просто е оставила времето да минава, че мястото й не е тук, че очаква нещо, което ще й донесе сигурност и покой, нещо като хлътналата и обрасла пътека от сънищата й… и къщата, и щастливата долина.
Първото нещо, което той й каза, беше:
— Не си ранена, нали? Излезе точно пред колата. Викнах ти, но ти не ме чу.
Тя примигна срещу него и се зачуди защо лежи по гръб на пътя, но изведнъж си спомни как е слязла от тротоара и е пропаднала в нищото.
— Все не внимавам къде стъпвам — каза тя.
Той се засмя и каза:
— Глупаче такова.
Изтупа праха от полата й, а тя го наблюдаваше сериозно и съзнаваше малко уплашено, че „това се е случвало и преди“. Обърна се към колата и й се стори, че разпознава стойката на раменете му и обраслия с косъмчета тил. Ръцете му, мургави и сръчни, й бяха познати ръце. Само че очите нямаше как да я заблудят, така че явно никога не го бе виждала.
— Изглеждаш бледа и уплашена — каза той. — Ще те откарам у дома, само ми кажи къде е.
И тя седна до него в колата, съзнавайки, че бледнината на лицето й изобщо не е свързана с инцидента, нито с неотдавнашното й заболяване: беше пребледняла от смайване при срещата си с него и от прозрението, че това е началото на нещата и че кръговратът е започнал. След това прозрението й отлетя като сън, който изчезва на зазоряване, и те двамата станаха мъж и жена, които не се познават и си бъбрят най-общи неща, наслаждавайки се взаимно на компанията си.
— Тази местност не е много хубава — каза му тя, — само покрайнини, не е истинска провинция.
А той се усмихна и отговори:
— На мен цялата провинция, освен западната, ми се струва непозната и скучна. Но пък аз съм от Райшър.
— Райшър — повтори тя. — Не, никога не съм ходила чак там. — Тя заповтаря думата, превърташе я в мисълта си отново и отново, като отглас от изчезнал акорд.
— Открай време си живея тук — призна и думите заглъхнаха като изречени от някой друг, а самата тя се понесе над поле с киселец, усещаше уханието на орлови нокти в ноздрите си и чуваше ромона на река в ушите си, преродена, жива за пръв път.
Чу се да казва:
— Помня, че Райшър беше оцветен в жълто в училищния ми атлас.
— Колко любопитно, че си спомняш това! — засмя се той.
В съзнанието й отново просветна нещо познато: „Той ще ме подкачи за онзи ден и аз ще се върна назад в онова време“. Наложи се да си припомни, че са непознати, че нищо подобно не се е случвало и че тя е само едно болно момиче, глуповато и разсеяно, и…
— Бих искала да ви поканя на чай — каза тя официално и учтиво. — Мисля, че ще успеем да открием къщата на леля ми.