Жуженето на разговора, хрупането на препечена филийка, прислужницата, влязла да запали лампите, кучето, което си просеше захар — това бяха естествени и неизбежни неща, но те имаха значение, сякаш бяха закачени на стената картини, а тя беше посетител в галерията и ги разглеждаше една по една. И по-късно:
— Довиждане — каза, съзнавайки ясно, че ще го види отново, и радостна от тази мисъл. Обаче в същото време нещо в нея се боеше от тази мисъл, опитваше се да я изтласка настрани.
През онази нощ видя долината много ясно; покатери се по пътеката до къщата, застана на терасата пред отворения прозорец и й се стори, че предишното усещане за покой и за бягство от света вече е примесено с новото съзнание, че къщата не е празна, а е населена, гостоприемна. Помъчи се да стигне до прозореца, но усилието бе твърде голямо за нея, ръцете й се отпуснаха безсилно отстрани, образът се разнесе и тя се оказа взряна с ококорени очи във вратата на собствената си спалня. Даваше си сметка, че е много рано, че прислужниците още не са се размърдали, обаче телефонът в коридора звънеше.
Тя слезе долу, вдигна слушалката и чу неговия глас.
— Моля да ме извиниш — каза той, — знам, че е невъзможно рано, за да ти се обаждам, обаче току-що ми се присъни страшно убедителен кошмар, че нещо ти се е случило. — Той понечи да се засмее, засрамен от слабостта си. — Беше толкова силен, че направо не мога да повярвам, че не е истински.
— Съвсем добре съм — отговори тя и се засмя. — Спах много спокойно и се чувствах щастлива. Позвъняването ти ме събуди току-що. Какво не беше наред според теб?
— Не мога да обясня — отговори той озадачено. — Сигурен бях, че си заминала и никога вече няма да се върнеш. Нямаше никакъв начин да се свържа с теб. Беше заминала по своя воля.
— Е, не е така — усмихна се тя на притеснението му, — тук съм и съм в безопасност, но е много мило от твоя страна, че се тревожиш.
— Искам да те видя днес — настоя той — просто за да се уверя, че нищо не се е случило. Че още си изглеждаш по същия начин. Да, вината е моя, ако не те бях блъснал с колата, това нямаше да се случи… Ето какво почувствах доста объркано в съня си. Нали ще ми позволиш да те видя? Кажи, че ще ми позволиш!
— Да — отвърна тя, — да, и аз бих искала да те видя. — Защото това трябваше да се случи, тя нямаше избор, а гласът му беше отглас от собствените й мисли, потиснати и неосъществени.
След като се ожениха, той я подкачаше за сутринта на запознанството им и как обаждането му по телефона я беше събудило.
— Вече не можеш да избягаш — казваше той, — сега си моя и си в безопасност завинаги. Кошмарът ми се е дължал на лошо храносмилане. Трябва да си била влюбена в мен, за да вдигнеш слушалката толкова бързо! Погледни ме, какво си мислиш? Витаеш в облаците, все витаеш.
Той обгърна с ръка раменете й и я целуна по темето, а тя, макар да откликна, като се притисна към него, усети леко бодване в сърцето, понеже в крайна сметка той май не беше разбрал. И той щеше да се окаже като всички други и да се дразни на разсеяността й, дори против волята си.
— Не витая — отвърна тя, облегната на рамото му. Съзнаваше, че го обича, но въпреки това частичка от нея си оставаше неприсвоена, недокосната, нещо, което той не можеше да стигне, и макар да обожаваше ръцете му, гласа му, присъствието му, й се искаше да се отдръпне, да замълчи, да си почине.
Стояха до прозореца на малката странноприемница и гледаха надолу към реката, към поклащащите си лодки и далечните гори отвъд.
— Щастлива си, нали? — попита той. — Рейшър отговаря на очакванията ти — прекрасен е, нали?
— Много по-прекрасен — отговори тя.
— По-добре ли е от жълтото ъгълче в твоя атлас? — засмя се той. — Виж, утре ще отидем на експедиция, ще поскитаме по възвишенията, ще навлезем в горите.
Той разгърна картата си на масата и се зае да чертае планове и маршрути. Тя се напрегна, усети, че я изпълва странна енергия. Искаше й се да излезе, да върви, а не да се мотае тук, в тясната дневна.
— По някое време трябва да почистя колата и да заредя бензин — каза той. — Ти тръгни пеша по пътя, аз ще дойда по-късно. Няма да се бавя.
Тя излезе от странноприемницата и пое нагоре по пътя към завоя на реката, после се спусна към брега, като се препъваше в камъни, водорасли и малки хлабави скални късове. Стигна до поток, който течеше на запад, ограден и от двете страни с дървета, които се спускаха досами водата. В потока нямаше лодки, той беше спокоен и притихнал, а тишината нарушаваха само стрелкащите си под повърхността риби, които образуваха вълнички на повърхността на водата. Брегът изчезна под прилива и тя трябваше с мъка да си проправя път между дърветата на по-високото, газеше упорито, развълнувана без видима причина, и чувстваше, че дори тишината се дължи на нея. Дърветата шумоляха уважително, тъмни и зелени, предните постове на магическия свят.