Вече знаеш истината.
Сбогом.
Телефонно съобщение, изпратено на 1 декември до госпожа В.:
„Господин Ю.Я. Днес отплава за Китай“.
Прилепало
Никой не би могъл да ме нарече безчувствена. Точно там е проблемът. Ако можех да съм по-сурова към чувствата на хората, животът щеше да е различен. Вече определено съм развалина, макар и не по своя вина, а понеже не съм способна да наранявам хората, които обичам.
Какво ще бъде бъдещето? Задавам си този въпрос стотина пъти дневно. Наближавам четирийсетте, губя хубостта си, а ако изгубя и здравето си — което не би ме учудило след всичко преживяно, — тогава ще се наложи да се откажа от тази работа и да живея на смешната издръжка, която получавам от Кенет. Хубава перспектива, няма що.
Е, има едно нещо. Запазила съм чувството си за хумор. Приятелите ми, малцината, които имам, признават поне това. А и твърдят, че съм решителна. Само да ме видят понякога. Когато се прибирам от работа вечер (а често това е след седем, понеже шефът никак не ме щади, от мен да го знаете), си приготвям скромна вечеря. После оправям апартамента и бърша прах — жената, която идва да чисти два пъти седмично, все размества нещо. След тежък ден обикновено съм толкова изтощена, че ми се ще да допълзя до леглото и да сложа край на всичко.
Тогава вероятно звънва телефонът и аз полагам неимоверно усилие да звуча ведро. Понякога се поглеждам в огледалото — изглеждам най-малко на шейсет и пет с тези ужасни бръчки и с изгубилата цвета си коса. Най-често се обажда някоя приятелка, за да отмени обяда в неделя, понеже има нещо по-приятно за правене, или свекърва ми, за да се оплаче от бронхита си или от писмото, което е получила от Кенет — нищо че това вече изобщо не ме касае. Работата е там, че те изобщо не се съобразяват с чувствата ми, както аз се съобразявам с техните.
Все на мен ми се пада „дебелия край“, както се изразяваше татко, и е така, откакто се помня, още от времето, когато те двамата с мама се дърлеха като котка и куче, а на мен ми се налагаше да изпълнявам ролята на посредник. Не претендирам, че съм умна, никога не съм била. Просто съм здравомислеща в ежедневието и досега никога не са ме уволнявали от работа — все аз връчвам уведомленията. Обаче ако реша да поискам нещо за себе си или да защитя правата си, както трябваше да постъпя с Кенет, тогава ставам безнадежден случай. Просто се предавам и думичка не обелвам. Мисля, че в живота са ме товарили, използвали и наранявали повече, отколкото човек би допуснал, че е възможно за една самотна жена. Наречете го съдба или нещастие, наречете го както искате, но е вярно.
И всичко се дължи на факта, че не съм себична, нищо че го чувате от моята уста. Да вземем скорошната случка. Можех да се омъжа за Едуард, когато си поискам през последните три години, но винаги отказвах да направя нещо крайно — заради него. Имаш съпруга и кариера, казвах му, и твой дълг е да поставяш тях на първо място. Глупаво от моя страна, повярвайте ми. Не се сещам за друга жена, която би се държала така. Но аз имам ценности: някои неща категорично са редни, а други — нередни. Наследила съм това от баща си.
Когато Кенет ме напусна — изживях същински ад цели шест години, — не обикалях приятелите му да се оплаквам. Казвах само, че сме несъвместими и че неговият буен темперамент е в противоречие с моите по-домошарски навици и че цялото това наливане с уиски не е най-удачният начин да свиеш семейно гнездо. Той искаше много от мен за жена, чието здраве открай време е крехко: да се грижа за него, докато ходеше по запоите си, да му готвя, да чистя апартамента, макар че самата аз едва издържах. Е, казах на приятелите му, че наистина ми се е сторило по-разумно да се разделим. Разбира се, след това се сринах. Тялото ми не можеше да понесе повече. Но да виня него… никога. Много по-достойно е да си мълчиш, когато си огорчен.
За пръв път си дадох сметка колко много хората разчитат на мен, когато мама и татко поотделно се обърнаха към мен за собствените си проблеми. Тогава бях едва на четиринайсет. Живеехме в Истборн. Баща ми работеше в адвокатска кантора — не беше точно съдружник във фирмата, но заемаше важен пост над началника на канцеларията, а майка ми се грижеше за домакинството. Къщата ни беше тиха и хубава, имаше си собствена градина, не беше долепена на калкан до друга, и можехме да си позволим прислужница.