Понеже бях единствено дете, явно навикнах прекалено често да слушам разговорите на възрастните. Прекрасно помня как се върнах от училище, облечена с късата си спортна поличка и бялата фланелена риза и смъкнала на гърба си грозната униформена шапка.
Застанах в коридора, събух си обувките пред трапезарията — през зимата използвахме трапезарията като дневна, понеже дневната ни беше северна — и чух татко да пита: „Какво ще кажем на Дили?“. Дилис е толкова красиво име, обаче те винаги ме наричаха Дили.
Веднага разбрах, че нещо не е наред, още от тона на татко и от натъртването на „какво“, сякаш са в затруднение. Е, всяко друго дете или нямаше да обърне внимание, или щеше да забрави, или щеше да влезе в стаята и да попита: „Какво има?“. Аз обаче бях прекалено чувствителна, за да го направя. Стоях пред трапезарията и се мъчех да чуя какво отговаря мама, но единственото, което долових, беше нещо от сорта на „Тя бързо ще се нагоди“. Чух движение, все едно тя ставаше от стола си, и бързо изприпках горе. Нещо крояха, предстоеше промяна, която щеше да повлияе на живота на всички ни, а от начина, по който мама каза „Тя бързо ще се нагоди“, заключих, че двамата явно не са сигурни как ще приема нещата.
Никога не съм била силна, а като дете пипвах тежки простуди. Онази вечер тъкмо отшумяваше поредната ми настинка, но шепнещите гласове на родителите ми отново ме охладиха. Не спирах да си духам носа в студената си спалня и когато слязох долу, горкичките ми очи и носът ми бяха зачервени и подути. Сигурно съм изглеждала ужасно.
— О, Дили — каза мама, — какво има? Настинката ти се влоши ли?
Татко също ме гледаше много загрижено.
— Нищо няма — отвърнах. — Просто цял ден не ми е добре и напоследък много уча за изпитите в края на срока.
А после най-неочаквано не успях да се сдържа и ревнах. Мама и татко се смълчаха, но явно се почувстваха неловко и се притесниха, понеже забелязах как се спогледаха.
— Трябва да си легнеш, мила — каза мама. — Защо не се качиш горе, а аз ще ти донеса вечерята на поднос.
При тези думи — ето колко чувствителна бях! — скокнах и изприпках до нея, прегърнах я и казах:
— Ако нещо се случи на теб и на татко, аз ще умра!
Това беше всичко. Нищо повече. Усмихнах се, изтрих очи и казах:
— Днес аз ще се погрижа за вас. Аз ще поднеса вечерята.
Не дадох и дума да се издума мама да ми помогне. Твърдо бях решила да бъда полезна.
Същата вечер татко дойде и приседна на леглото ми, разказа ми за работата, която са му предложили в Австралия, обясни ми, че ако приеме, двамата с мама ще трябва да ме оставят тук една година, докато се установят и намерят къща за трима ни. Не се разплаках и не проявих безсмислени капризи. Само кимнах и казах:
— Постъпете, както прецените, че е най-добре. Не се съобразявайте с мен.
— Много добре — отговори той, — обаче не можем да заминем и да те оставим в пансион, освен ако не си напълно сигурна, че ще си щастлива и че ще ти е добре с леля Мадж.
Тя беше неговата сестра, която живееше в Лондон.
— Разбира се, че ще ми е добре — уверих го. — И скоро ще свикна да бъда сама. Отначало може и да ми е малко трудно, понеже леля Мадж не дава и пет пари за мен, пък и знам, че има купища приятели и обича вечер да излиза, следователно ще ме оставя в онази студена къща самичка. Но пък през ваканциите ще ви пиша с мама всеки ден и така няма да се чувствам самотна, а в училище ще уча толкова усърдно, че няма да ми остава време да мисля.
Помня, че той видимо се поразстрои — горкичкият стар татко, беше чувствителен като мен — и попита:
— Защо говориш така за леля си?
— Няма конкретна причина — отговорих. — Просто заради поведението й и понеже все ме хока. Но не се притеснявай. Нали ще мога да си взема моите си неща и да ги занеса в тамошната си спалня? Така ще се чувствам свързана с всичко, което обичам.
Той стана и обиколи стаята. Накрая каза:
— Не е категорично решено. Обещах на фирмата, че ще помисля.
За да не разбере, че не съм съвсем съгласна, легнах по гръб, скрих лицето си под завивката и казах:
— Ако наистина мислиш, че двамата с мама ще бъдете щастливи в Австралия, ще допуснеш голяма грешка.
На следващата сутрин настинката ми се беше влошила, а мама се опита да ме накара да остана в леглото, обаче аз настоях да стана и да отида на училище както обикновено.
— Не мога да продължавам да се глезя заради някаква глупава настинка — казах й. — За в бъдеще трябва да се позакаля и да забравя как ме глезихте с татко. Леля Мадж ще реши, че съм голяма лигла, ако се залежавам заради всяка настинка. А при тези мъгли в Лондон сигурно ще боледувам цяла зима, така че най-добре да свиквам. — Засмях се бодро, за да не я тревожа, и дори се пошегувах колко хубаво ще й бъде на топлото австралийско слънце, докато аз си стоя самичка в стаята при леля Мадж в Лондон.