— Знаеш, че щяхме да те вземем с нас, ако можехме — увери ме мама. — Но пътуването е скъпо, а и не знаем какво ще заварим, като стигнем там.
— Разбирам — отвърнах. — Това тревожи татко, нали — липсата на сигурност, впускането в живот, който не познава, и прекъсването на всички стари връзки тук.
— Той ли ти го каза? — попита мама.
— Не, но го усетих. Измъчва се, а не го признава.
Татко вече беше тръгнал за кантората, така че двете с мама бяхме сами. Прислужницата подреждаше спалните горе, а аз пъхах необходимото в ученическата си чанта.
— А на мен ми се стори, че той много се радва — отбеляза мама. — Наистина се вълнуваше, когато обсъдихме плана за пръв път.
— Е, ти знаеш най-добре, но татко винаги си е бил такъв, нали? Отначало много се пали по нещо, а после ентусиазмът му охладнява, когато вече е твърде късно.
— Например, когато купихме автоматическата косачка, а ти трябваше да се лишиш от зимно палто. Много ще е неприятно, ако заминете там и той реши, че в крайна сметка не е щастлив.
— Да, така е — съгласи се мама. — Признавам, че самата аз отначало не бях въодушевена, но той ме убеди.
Време беше да си хвана автобуса за училище, така че не можех да обсъждам въпроса повече, но за да й покажа колко й съчувствам, я прегърнах много силно и казах:
— Много се надявам, че ще бъдеш щастлива, че с удоволствие ще търсиш къща и ще въртиш цялото домакинство. Отначало Флорънс ще ти липсва — Флорънс беше прислужницата ни, която отдавна работеше при нас, — а в Австралия сигурно трудно ще си намериш помощница. Нашата възпитателка в училище е австралийка — според нея страната била страхотна за младите, но не и за хора на средна възраст. Но пък и това е част от вълнението, нали — трудният живот!
Отново издухах нос заради противната настинка, и оставих мама да си дояде закуската, но забелязах, че вече не е чак толкова щастлива за Австралия, не и дълбоко в себе си.
Е, с две думи, те така и не заминаха за Австралия. И досега не знам защо, но вероятно понеже и двамата толкова много разчитаха на мен, че не можеха да понесат да се разделим дори за една година.
Интересното е, че след известно време, тоест след като загърбихме плана за Австралия, мама и татко като че се отчуждиха, а татко постепенно загуби интерес към живота и към работата си. Заяждаше се с мама, тя също се заяждаше с него, а аз поех ролята на умиротворител. Татко започна да отсъства вечер, оставаше в клуба си или поне така твърдеше, а мама отбелязваше с въздишка:
— Баща ти пак закъснява. Какво ли го е забавило тази вечер?
Без да вдигам поглед от домашните, отговарях — просто ей така, за да я подразня:
— Не е трябвало да се жениш за по-млад мъж. Работата е там, че той предпочита по-млада компания, и я намира с момичетата от кантората, които не са много по-големи от мен.
Мама наистина не се стараеше особено. Беше си домошарка — все в кухнята се въртеше, приготвяше торти и сладкиши, при това много по-хубаво от Флорънс. Радвам се да отбележа, че това съм го наследила от нея — за мен няма тайни в готварството. Разбира се, вследствие на тези си предпочитания тя бе склонна да занемарява външния си вид. По-късно, когато татко се прибираше, аз се прокрадвах в коридора да го посрещна, да направя гримаса и да вдигна пръст върху устните си:
— Не те е срам! — казвах. — Мама го повтаря почти цялата вечер. Просто влез и се зачети във вестника, нищо не говори.
Горкият татко веднага добиваше виновен вид и пред нас се очертаваше чудничка вечер — мама седеше с присвити устни в отсрещния край на масата, той се мусеше в другия, а аз помежду им се стараех да направя най-доброто и за двамата.
Когато завърших училище, възникна въпросът, какво да правя нататък. Вече ви обясних, че не бях особено умна, обаче бях бърза и относително съобразителна за обикновените неща, затова завърших курс по машинопис и стенография, и предвид развитието на събитията, слава богу, че го направих. По онова време не очаквах това да доведе до нещо. Бях на осемнайсет и като повечето си връстнички мечтаех за сцената. Всъщност като ученичка изпълнявах една от главните роли в „Училище за сплетни“