— Ако се усмихнеш на пресата, и пресата ти се усмихва — обясних на Кенет, — а когато пресата е на твоя страна, светът ти е в кърпа вързан.
Това се случи на малко тържество, което организирах в тяхна чест, когато разбрах, че Върнън Майлс ще присъства, за да се запознае с тях. Разказах им колко добре го познавам и те се надяваха да направят костюмите за следващата му пиеса. За съжаление, той така и не се появи — пореден пристъп на астма, така обясни секретарят му.
— Какво пробивно момиче си ти — отбеляза Кенет. — Не познавам друга като теб — и допи мартинито си. Още тогава пиеше много.
— Ще ти кажа още нещо: трябва да престанеш да позволяваш на сестра си да те командори — посъветвах го. Името „Розанке“ се произнася погрешно. Ударението трябва да е на „ке“.
Това мое изявление го отрезви. Свали чашата си и ме погледна.
— Защо го казваш? — попита.
Свих рамене.
— Не обичам да гледам как някой мъж се кланя на жена. Особено умен мъж. Това е просто мързел, нищо друго. Скоро ще видиш как „ке“ отпада от „Розанке“ и сам ще си бъдеш виновен.
Ако щете вярвайте, обаче той ме покани на вечеря и ми разказа цялата история за детството си и как Роуз и майка му все го използвали. Разбира се, били всеотдайни към него, но както изтъкнах аз, тъкмо тази всеотдайност беше най-лошото. Превърнала се беше в обсебване.
— Имаш нужда да станеш самостоятелен — уверявах го — и да затръбиш мощно за себе си.
Резултатът от онази вечеря се оказа доста необикновен. Имаше голяма свада между Кенет и Роуз. Първата помежду им, както ми каза той впоследствие, но явно е изяснила нещата, понеже след това всичко в бизнеса им се промени и Роуз осъзна, че не всичко става само по нейното желание. Някои от манекенките говореха, че атмосферата се е променила към по-лошо, но само понеже дисциплината се затегна и те се оказаха принудени да работят повече.
Кенет ми предложи брак, докато бяхме в едно задръстване. Караше ме вкъщи след някакво парти — все още притежавах къщата във Виктория. Леля Мадж ми я беше завещала. Стигнахме до едно кръстовище с развален светофар. Май се беше повредил.
— Червеното означава опасност. Това си ти — каза Кенет.
— Ласкаеш ме — отвърнах. — Никога не съм се възприемала като фатална жена.
— Не знам дали си фатална, обаче в момента сме заседнали тук, което е почти същото.
Разбира се, трябваше да ме целуне — нищо друго не му оставаше. После явно някой оправи светофара от главното табло. Аз първа го забелязах.
— Нали знаеш какво означава зеленото? — попитах го.
— Да — отговор той. — Пътят е чист. Потегляйте.
— Е, аз не съм омъжена. Пътят е чист.
Честно казано, не съм напълно сигурна, че не беше поне малко изненадан. Нали знаете колко предпазливи са някои мъже! Може би и на него му трябваше още някой и друг ден, за да се реши. Разбира се, тутакси се разчу, че сме сгодени, а когато такава новина плъзне по вестниците, много трудно можеш да отречеш. Поясних му, че ако отрича, човек изглежда мерзавец, а това се отразява лошо на бизнеса. Освен това хората си съчиняват какво ли не, ако някой моден дизайнер си стои ерген. Затова се оженихме и аз бях облечена с прелестна рокля на фирмата. Единственото лишено от романтика нещо беше, че след сватбата трябваше да стана госпожа Собоунс.
Двамата с Кенет бяхме много влюбени, обаче аз още от самото начало имах неприятното усещане, че бракът ни няма да потръгне. Първо, той все нямаше мира, винаги искаше да се мести от място на място. След сватбата заминахме за Париж с намерението да останем там, но само ден по-късно той каза: „Дили, не издържам тук, хайде да отидем в Рим“. Заминахме, а само след два дни в Рим Кенет предложи да потегляме за Неапол. После му хрумна щурата идея да изпрати телеграма на Роуз и на майка си да дойдат при нас. На сватбеното ни пътешествие! Естествено, това ме засегна и му казах, че ако пресата научи, че е взел и роднините си на сватбеното си пътешествие, „Розанке“ ще се превърне в посмешище в Лондон. Явно това го поразтърси, понеже повече не повдигна въпроса. Все пак не се задържахме в Италия, понеже пикантната храна не му понасяла.
Съпружеският живот… какви неща мога да ви разказвам за него отвътре! Мисля, че няма и една-единствена нощ от шестгодишния ни брак, когато Кенет да не се е напивал. Толкова се наливаше, че не можеше да стои на краката си, нито да говори. Три пъти се наложи да се подлага на лечение, обаче все не му помагаше. Не се чувстваше добре в клиниката — всеки път ходеше в различна — а после, веднага щом се върнеше при мен, надигаше шишето. Какво съм изстрадала!