Както и да е, усилната работа в предизборния щаб на консерваторите ми помогна да преодолея раздялата с Кенет и на едно от партийните събрания се запознах с лорд Чичестър.
— Кой е онзи видимо сдържан мъж с пенснето? — попитах някого. Обясниха ми, че е Едуард Фарли-Гор, чийто баща току-що починал, което ще рече, че синът отива в Камарата на лордовете.
— Един от най-способните ни хора — увери ме моят информатор. Може да се кандидатира за министър-председател, ако останалите от Кабинета измрат.
Успях да застана в периферията на групата около лорд Чичестър и ме представиха на съпругата му, жена с прошарена коса, която изглеждаше няколко години по-възрастна от него. Оказа се, че тя е много запалена по лова и при всяка възможност се качва на седлото, затова я попитах как избира какво да облече, когато идва в Лондон, и не е ли същински кошмар да се чуди дали изглежда добре. Лейди Чичестър явно доста се озадачи, но призна, че роклята й е отпреди две години.
— Трябва да отидете в „Розанке“ — казах й. — Фирмата е на снаха ми. А попаднете ли в техните ръце, няма да имате повече притеснения.
— Не мисля, че и сега имам притеснения — отговори лейди Чичестър.
— Ами съпругът ви? — попитах с извити вежди. Не я притисках повече и малко след това се отдалечих от групата, но явно думите ми са й направили впечатление, понеже забелязах как лейди Чичестър се поглежда един-два пъти в огледалото, а макар да не искам да съм нелюбезна, това явно не й се случваше често.
Резултатът беше, че накарах Роуз да й изпрати покана за следващото ревю. Рибата кълвеше тази пролет и лейди Чичестър отиде на ревюто. И аз бях там. Седнах до нея и я съветвах какво да си поръча, понеже самата тя нямаше вкус.
В продължение на две седмици след това всеки ден й се обаждах по телефона и накрая тя ме покани на обяд. Лорд Чичестър се появи късно и аз успях да поговоря с него едва по време на кафето във всекидневната след обяда, но се постарах да му направя впечатление.
— Прочетохте ли материала за вас в снощния „Куриер“ — попитах го.
— Не бих казал — отговори той. — Не чета клюки.
— Не е клюка — уверих го. — Това е истината или, ако предпочитате, пророчество. „Само един човек може да превърне Консервативната партия в бойна сила и това е лорд Чичестър“.
Интересното е, че дори най-интелигентните хора обичат да ги хвалят. Няма значение колко дебелашка е хвалбата, те й се наслаждават. Лорд Чичестър се усмихна и направи пренебрежителен жест, уж това са глупости, обаче аз извадих изрезката от чантата си и му я подадох.
Така започна нашата връзка. Отне му повече от година, докато признае, че без мен е загубен, а когато го направи, се разплака, но тогава просто не беше добре със здравето, тъкмо се беше възстановил от неприятен херпес зостер.
— Трябва ти силна храна — казах му.
Тогава беше в къщата ми във Виктория. Лейди Чичестър си беше счупила крака — паднала от коня по време на лов — и се беше оттеглила в Уоруикшър, затова Едуард — вече бяхме Едуарди и Дили — беше сам в лондонската им къща. Тревожех се, че той не се храни правилно и че това никак не е полезно за храносмилането му, затова го посъветвах просто да не яде, особено след херпеса. Един ден го изчаках с такси пред Камарата на лордовете и настоях да го заведа у дома, да му сготвя нещо хубаво. Ето така той прекара първата си нощ при мен.
— Не се тревожи — казах му на следващата сутрин, — никой няма да разбере какво се е случило. Това е между теб и мен. Разбира се, ако онези акули от пресата научат за нашата история, с кариерата ти е свършено — продължих през смях. Никога не съм виждала по-уплашен човек — нали чувството за хумор не беше силната му страна.
Горкичкият скъп Едуард… Като си припомня годините, които прекарахме заедно, си давам сметка, че аз съм любовта на живота му. Убедих го, че бракът с Мери Чичестър не е подходящ живот за политик, все едно е женен за кон.
— Не е честно спрямо теб — казах му, — непрекъснато се говори за конюшни! Няма да ти помогне да станеш министър-председател.