— Не ми говори за мирно и кротко, Гътри, слабосилен глупак такъв, че жена ти и сега срами леглото ти с един чужденец. Май ще си имаме свежа кръв на острова.
Разнесъл се дружен смях и хората започнали да го сочат с пръст:
— Ей, Гътри, я иди намери жена си!
Той им се нахвърлил с яростен вик и замахнал да им размаже физиономиите. Но онези били твърде много, изхвърлили го от параклиса, проснали го на твърдия пристан. Той полежал зашеметен за миг, после се отърсил като куче и се изправил. Значи Джейн е развратница. Джейн го е измамила. Спомнил си тялото на жена си, бяло и слабо. Като мъгла го обгърнала лудост, примесена с ненавист и желание. Запрепъвал се в мрака и поел нагоре по склона към къщата си. Нито един прозорец не светел, стаите били празни.
— Джейн! — провикнал се той. — Джейн, къде се криеш с проклетия си любовник?
Никой не отговорил. Гътри се разридал гневно и отскубнал от стената една брадва — голяма и недодялана, за цепене на дърва.
— Джейн — провикнал се отново, — покажи се, чуваш ли?
Гласът му бил безсилен срещу вятъра, който разтърсвал стените на къщата. Гътри приклекнал до вратата и зачакал с брадва в ръце. Часовете се нижели, а той седял вцепенен и чакал жена си да се върне. Тя си дошла преди зазоряване, пребледняла и разтреперана, не на себе си. Той чул стъпките й по пътеката. Клонка изпукала под нозете й. Брадвата се вдигнала.
— Гътри — пропищяла тя. — Гътри, пощади ме, пощади ме!
Разперила ръце умолително, но той ги избутал и стоварил брадвата върху главата й, премазал я, строшил черепа й. Тя рухнала на земята сгърчена, неузнаваема, ужасяваща. Той се привел и се вгледал задъхан в тялото й. Пред очите му се спуснала кървава пелена. Приседнал до жена си с блуждаещи сетива, с празни мисли. Потънал в пиянски сън, положил глава върху възглавето на гърдите й.
Когато се събудил, трезвен, отново на себе си, съзрял мъртвото тяло в краката си. Взрял се в него ужасено, неразбиращо. Брадвата още лежала на земята.
Гътри лежал слисан, отвратен и уплашен, неспособен да помръдне. После се ослушал, сякаш търсейки познат звук. Навсякъде тишина. Имало някаква промяна. Вятърът! Вече не чувал вятъра.
Изправил се на крака, залитайки, и погледнал надолу към острова. Въздухът бил хладен. Докато спал, било валяло. От югозапад духал хладен и постоянен вятър. Морето било сивкаво и спокойно. Далеч на хоризонта се виждала черна точка, а на фона на небето се очертавали бели платна.
Корабът бил отплавал със сутрешния прилив.
Куклата
Следващите страници са намерени в оръфано джобно тефтерче, просмукано и обезцветено от солената вода, скрито в пукнатините на една скала в… Бей.
Собственикът не е открит, а дори и най-упоритото издирване не успя да установи самоличността му. Клетникът или се е удавил близо до мястото, където е скрил джобното си тефтерче, и тялото му е било отнесено от морето, или все още броди по света и се опитва да забрави себе си и трагедията си.
Някои от страниците в тефтерчето са толкова повредени от действието на природните стихии, че са почти напълно нечетливи, има и много празни места, а голяма част от написаното изглежда непоследователно, включително внезапният и незадоволителен край.
Поставих многоточия между изреченията, където думите или редовете не могат да бъдат разчетени. Никога няма да узнаем дали безумно невероятните моменти от историята са верни, или всичко е просто истерично творение на болен мозък. Единствената причина да публикувам тези страници е да откликна на настойчивите молби на много свои приятели, проявили интерес към моето откритие.
Подпис: д-р Е. Стронгман
Бей, Южна Англия
Искам да знам дали хората усещат, че са луди. Понякога ми се струва, че мозъкът ми не смогва да съхрани целостта си, че е изпълнен с твърде много ужас, с твърде голямо отчаяние.
А и си нямам никого, досега не съм бил толкова неизразимо сам. Защо това би трябвало да ми помогне да напиша тези редове… да изхвърля отровата от съзнанието си.
Защото наистина съм отровен: не мога да спя, не мога да затворя очи, без да ми се изпречи проклетото му лице…
Само да беше сън, нещо, на което да погледнеш с присмех, болно въображение.
Лесно е да се смееш — кой не би се разкикотил, кой не би се пукнал от смях. Хайде да се смеем, докато от очите ни рукне кръв — дори ще е забавно. Не, всъщност ме боли заради празнотата, заради това, че всичко в мен се разкъсва.