Ако можех да чувствам, бих я последвал до другия край на земята, колкото и да ме умоляваше, колкото и да ме ненавиждаше. Трябваше да й покажа какво е да те обича истински мъж — да, мъж, а неговото гадно сплескано тяло трябваше да изхвърля от прозореца, да го гледам как изчезва завинаги с разкривената си алена уста…
Изпълнило ме е палещо чувство, пълна неспособност да размишлявам.
Освен това се заблуждавам, когато твърдя, че тя щеше да дойде при мен. Не я последвах, понеже знаех, че е безнадеждно. Никога не би ме обикнала — не би обикнала никой мъж.
Понякога размишлявам безстрастно над всичко и я съжалявам. Толкова много пропуски — толкова много — и никой никога няма да узнае истината. Как е живяла, преди да я познавам, как живее сега?
Ребека, Ребека — само като се замисля за теб, за бледото ти сериозно лице, големите ти, широко отворени и фанатични очи като на светица, тясната ти уста с острите и бели като слонова кост зъби и ореола ти от буйна коса, наелектризирана, тъмна, необуздана… Няма по-красиво създание! Кой ще опознае някога сърцето ти, кой ще опознае мислите ти?
Силна, сдържана и бездушна; трябва да си бездушна, за да направиш, каквото стори ти. Притежаваш онази фатална особеност на мълчанието — на строгото потискане, намекващо за таен огън — да, за неугасим пламтящ огън. Какво ли не съм правил с теб насън, Ребека?
Ти си фатална за всеки мъж. Искра, която възпламенява, но самата тя не изгаря, огън, разпалващ други огньове.
Какво ако не твоето безразличие обичах у теб и скритите под него загатнати обещания?
Обичах те прекалено, исках те прекалено, изпитвах прекалено голяма нежност към теб. Сега всичко това се е забило като крив корен в сърцето ми, като смъртоносна отрова в мозъка ми. Ти ме превърна в безумец. Изпълваш ме с ужас, с унищожителна омраза, сходна на любов — глад, предизвикващ гадене. Да можех да се успокоя и да разсъждавам трезво за миг — само за миг…
Искам да съставя план — да подредя всичко по дати.
Струва ми се, че най-напред беше ателието на Олга. Помня, че навън валеше и дъждът оставяше мръсни следи по прозореца. Стаята беше пълна, много хора разговаряха до пианото — Форки беше там и се опитваха да го накарат да пее, а Олга се кикотеше вресливо.
Винаги съм мразел твърдата тънка тръстика на смеха й. Ти седеше… Ребека седеше на табуретка до огъня.
Краката й бяха свити под тялото и тя приличаше на елф, на момченце.
Беше с гръб към мен и носеше смешна кожена шапка. Помня, че позата й ме развесели, че исках да видя лицето й. Повиках Олга да ни запознае.
— Ребека — повика я тя. — Ребека, покажи се… — И отметна шапката й, докато Ребека се обръщаше. Косата й щръкна от главата като на дивачка, очите й се ококориха — и тя ми се усмихна, прехапвайки устната си.
Помня, че седях на пода до нея и говорехме ли говорехме — няма значение какво избъбрах аз, глупости, безсмислици, разбира се, обаче тя говореше задъхано, с овладяно нетърпение. Не каза много, усмихваше се… с очи на прорицателка, на фанатичка — очите й виждаха прекалено много, изискваха прекалено много — човек се изгубваше в тях и ставаше неспособен да се съпротивлява. Все едно потъваш. От мига, в който я зърнах, бях обречен. Оставих я и се махнах, тръгнах по крайбрежната улица като пияница. Лица пелтечеха, извърнати нагоре към мен, рамене се отъркваха в моите, смътно забелязвах приглушените светлини, отразени в мокрите тротоари, и неясното боботене на уличното движение — отвъд всичко съзирах нейните очи, невъзможната й коса и слабото й телце като момчешко… Сега всичко се прояснява, виждам всяко събитие, както се случи, всеки миг от играта. Отново отидох у Олга и тя беше там.
Приближи се право към мен и сериозно, като дете попита: „Обичаш ли музика?“. Защо го каза, не знам, на пианото нямаше никого — отговорих й неопределено и забелязах цвета на кожата й: на светло кафе, прозирна като водата.
Беше облечена в бяло, нещо кадифено, струва ми се, и имаше червен шал на врата.
Шията й беше много дълга и слаба, като на лебед. Помня, че си помислих колко лесно би било да стегна шала и да я удуша. Представях си лицето й, докато умира — леко разтворените устни и въпросителния й поглед, щеше да забели очи, но нямаше да се страхува. Всичко това се случи само за един миг, докато тя ми говореше. Успях да изкопча съвсем малко от нея. Оказа се цигуларка, сирак и живееше сама в Блумсбъри.
Да, беше пътувала много, така каза, и най-вече в Унгария. Беше живяла в Будапеща три години, учила музика. Не й харесвало в Англия, искала да се върне в Будапеща. За нея бил единственият град на света.