— Ребека! — провикна се някой и тя погледна усмихната през рамо. Колко мога да пиша за усмивката на Ребека! Беше толкова ослепителна, толкова жизнерадостна, но и откъсната, неземна, несвързана с нищо, за което говорехме. Очите й се преобразяваха внезапно, като озарени от сребрист лъч светлина.
Този ден тя си тръгна рано и аз прекосих стаята, за да разпитам Олга за нея. Изгарях от мъчително нетърпение да узная всичко. Олга успя да ми каже съвсем малко:
— От Унгария е — каза тя, — никой не знае кои са родителите й, допускам, че са евреи. Форки я доведе. Открил я в Париж, свирела на цигулка в едно от онези руски кафенета. Тя обаче няма нищо общо с него, живее съвсем сама. Форки смята, че е забележително талантлива — само да продължи да свири, никой нямало да може да се мери с нея. Но тя не иска да се потруди, като че не я интересува. Чух я в апартамента на Форки и ме побиха студени тръпки. Стоеше в единия край на стаята като същество от друга планета — косата й беше щръкнала като храст от косми около главата и тя свиреше ли, свиреше. Тоновете бяха странни, натрапчиви, никога не съм чувала подобно нещо, не мога да го опиша.
Отново си тръгнах от ателието на Олга като насън, а лицето на Ребека витаеше пред очите ми. Представях си я как свири на цигулка — как застава изпъната и самоуверена като дете, с широко отворени очи, с раздалечени в усмивка устни.
На следващата вечер щеше да свири в апартамента на Форки и аз отидох да я слушам. Въпреки своята осезаема и плитка неискреност Олга не преувеличаваше. Седях като упоен, неспособен да помръдна. Не знам какво свиреше Ребека, но беше разтърсващо, зашеметяващо. Усещах единствено, че двамата с Ребека сме заедно — далеч от света, откъснати, изгубени, потънали в пълно блаженство. Издигахме се, а после летяхме все по-високо и по-високо.
По едно време цигулката сякаш запротестира, сякаш ме отблъскваше, а аз я преследвах. После шурна поток от звуци, смесица от приемане и отхвърляне, неразбория от тонове, примесили желание и сладост, и непосилна наслада. Усещах как сърцето ми тупти, както пулсира мощна машина, как кръвта бушува в слепоочията ми.
Ребека беше част от мен, тя беше самият мен — беше твърде много, беше възхитително. Бяхме стигнали върха, нататък нямаше накъде, слънцето сякаш се врязваше в очите ми. Вдигнах поглед: Ребека ми се усмихна и цигулката отрони невъобразимо прелестен тон — осъществяването.
Облегнах се на дивана изтощен, със замаяна глава — беше повече от прекрасно, повече от прекрасно. Минаха три минути, докато се съвзема. Имах усещането, че съм потънал в черната бездна на вечността, за да поспя — и отново съм се събудил.
Никой не ме беше забелязал — Форки поднасяше напитки, а Ребека седеше до пианото и прелистваше някакви ноти. Когато я помолиха да посвири отново, тя отказа, била изморена. Умоляваха я настойчиво, затова тя взе цигулката и отново засвири — нещо съвсем кратичко, но много хубаво и чисто, като детска молитва.
По-късно същата вечер се приближи до мен и седна, а аз известно време бях твърде развълнуван, за да продумам. След това се проклех за глупостта, извърнах се и я погледнах в лицето.
— Преживях нещо превъзходно, докато свиреше — казах й. — Беше красиво, опияняващо, никога няма да го забравя. Ти притежаваш рядък — не, много опасен талант.
Тя мълчеше, а после заговори овладяно и задъхано:
— Свирих за теб — каза. — Исках да видя какво е да свириш за мъж.
Думите й ме озадачиха, прозвучаха ми напълно необяснимо. Тя не лъжеше, бе вперила очи право в моите и се усмихваше.
— Какво искаш да кажеш? — попитах я. — Никога ли не си свирила за друг досега? Само за свое удоволствие ли използваш дарбата си? Не разбирам.
— Може би — отговори тя, — може би е така, не мога да го обясня.
— Искам да те видя отново — казах й, — искам да дойда и да се срещнем сами някъде, където ще можем да поговорим, наистина да поговорим. Мисля за теб, откакто те видях в ателието на Олга, знаеш го, нали? Затова свири за мен тази вечер, нали?
Исках да изтръгна отговора от устните й, исках да я принудя да каже „да“. Тя сви рамене, отказа да бъде категорична, беше отчайващо.
— Не знам — отвърна, — не знам.
После я попитах за адреса и тя ми го даде. Била заета, не можела да се види с мен преди края на седмицата. Събирането приключи малко по-късно и тя изчезна.
Следващите дни ми се сториха безкрайни, нямах търпение да я видя отново. Неспирно мислех за нея.