— Утре отново ще дойда при мистър Барнз — каза той. — Не, не мога да ви кажа в колко часа. Ще позвъня допълнително.
Излязохме от сградата бавно. Стария носеше под мишница кутията със съществото, а аз държах очите си на четири за някаква неприятност. Мери в това време играеше „малката глупачка“. Стария дори спря във фоайето, за да си купи пура и да побъбри добродушно, макар и високомерно, с портиера.
След като влязохме в колата, той ми каза накъде да карам и ме предупреди да не превишавам скоростта. Инструкциите му ни доведоха до един автосервиз. Стария повика управителя и му каза:
— Мистър Малоун се нуждае от тази кола. Незабавно. — Това беше парола, която и аз самият бях използвал; след не повече от двадесет минути дуото щеше да престане да съществува, освен във вид на неразпознаваеми резервни части в склада на сервиза.
Управителят ни огледа продължително и спокойно отвърна:
— Оттук, през тази врата — той изгони двама механици от стаята и ние влязохме.
Озовахме се в жилището на възрастна съпружеска двойка, където Мери и аз станахме брюнети, а Стария получи обратно голото си теме. Аз се сдобих и с мустаци. Мери изглеждаше по-зле с черна коса, отколкото с червена. Легендата „Кавано“ бе изоставена; Мери облече престилка на медицинска сестра, а аз шофьорска униформа. Стария стана нашият работодател — избухлив възрастен инвалид, наметнат с вълнен шал.
Колата за обратния път ни очакваше. Връщането се оказа съвсем безпроблемно; спокойно можехме да си останем морковеноглавите Кавано. По пътя гледахме новините от Де Мойн, но дори ченгетата да бяха открили трупа на Барнз, момчетата от стереовизията не знаеха нищо за това.
Веднага отидохме в кабинета на Стария, където отворихме кутията. Стария бе повикал ръководителя на биолабораторията на Отдела — доктор Грейвз и отварянето бе извършено с подходяща екипировка.
Уви, бяхме забравили да сложим противогази. Остра воня на разлагаща се органична материя изпълни кабинета и ни накара да затворим бързо капака и да пуснем вентилацията на максимум. Грейвз сбърчи нос и попита:
— Какво, за Бога, е това?
Стария тихичко псуваше.
— Това трябва да разбереш ти — каза той. — Разложи го на съставните му части, в чиста от микроби среда и недей да смяташ, че е мъртво.
— Ако това нещо е живо, аз съм кралица Ана.
— Бъди каквото щеш, но не рискувай. Това същество е паразит, който се прикрепя към своя носител, например към човек, и е в състояние да го управлява. Почти сигурно е, че е с извънземен произход.
Шефът на лабораторията изсумтя.
— Извънземен паразит върху земен носител? Абсурд! Най-малко, химиите на двете тела няма да съвпадат.
— По дяволите твоите теории! — сопна му се Стария. — Когато го хванахме, беше върху човек. Ако това означава, че е земен организъм, покажи ми къде се вмества в схемата на живите същества и откъде се е пръкнал изведнъж чак сега. И стига си мъдрувал — искам факти.
— Ще ги получиш! — стана официален биологът.
— Започвай! И не се подвеждай по глупавото предположение, че съществото е мъртво! Ако е живо, то е изключително опасно. Ако докопа някой от хората в лабораторията, почти сигурно ще се наложи да го убия.
Грейвз излезе, позагубил част от своята напереност.
Стария се просна в креслото си, въздъхна и затвори очи. След около пет минути ги отвори и попита:
— Колко навлека с размерите на това тук могат да се съберат в космически кораб, голям колкото онази имитация, която видяхме?
— Имало ли е космически кораб? — отговорих с въпрос аз. — Доказателствата ми се виждат рехави.
— Може да са рехави, но са неопровержими. Имало е кораб. И още го има.
— Трябваше да изследваме мястото.
— Това щеше да е последното ни изследване. Онези шест момчета, не бяха глупаци. Отговори на въпроса.
— Големината на кораба не ми дава никаква информация за неговата товароподемност, след като не зная на какъв принцип работят двигателите му, от какво разстояние идва и какви са изискванията на пътниците. Колко е дълго едно въже? Ако искаш само предположение, бих казал няколкостотин, може би няколко хиляди.
— М-м-м… да. Значи в момента в Айова се разхождат може би няколко хиляди зомбита или евнуси, както ги нарече Мери — той се замисли за момент. — Но как да минем през тях в харема? Не можем да застреляме всички хора със закръглени рамене в Айова; ще тръгнат приказки — той леко се усмихна.
— Ще ти задам друг въпрос — казах аз. — Ако вчера в Айова е кацнал един космически кораб, колко други ще кацнат утре в Северна Дакота? А в Бразилия?