След няколко секунди чух полицейска сирена и почти натъпках парите обратно в джоба му, преди да се сетя, че ако полицаите ги проверяха за отпечатъци, ще трябва да обяснявам. Вместо това отворих вратата на колата си и ги тикнах под предната седалка.
После седнах и се опитах да изглеждам разтърсен от шока, което всъщност не изискваше особено актьорско майсторство. Полицейската кола спря със свирещи гуми и двама полицаи изскочиха навън, като стискаха пистолетите си и ми крещяха да вдигна ръце така, че да ги виждат, и да не мърдам. Стара и твърде често използвана реплика, но реших да не споря. Винаги се опитвам да се държа учтиво в такива ситуации. Те разгледаха двата трупа, видяха, че са улични бандити, забелязаха униформата ми и по-младият ми каза да се успокоя.
Все още записваше показанията ми, когато дойде линейка, следвана от една кола без номер. От линейката се изсипаха няколко медицински работници, които започнаха да оглеждат труповете, а един по-възрастен и някак си властен детектив, който се представи като сержант Бъроус, пое разпита от униформеното ченге.
След десетина минути заядливи въпроси и след като униформеният полицай потвърди кой съм, сержант Бъроус каза:
— Изглежда, случаят е приключен, майоре. Двама негодници от центъра идват дотук за един бърз удар. Сигурно само са искали малко пари, за да си купят наркотици. Крили са се зад колите, когато сте излезли от дома си. Кофти място, кофти момент, осрана ситуация.
— Много осрана — казах.
— Ще им вземем отпечатъци и до обяд ще знаем кои са. И двамата имат затворнически татуировки, така че сигурно имат досиета. Няма да е трудно да ги разпознаем.
— Предполагам, че не — съгласих се.
— Сгафили сте.
— Според мен те сгафиха.
— В подобни случаи съветваме гражданите просто да им дадат каквото искат. Да не се правят на герои. Пистолетът и ножът са били само за сплашване. Сигурно не са искали да ви ранят, но вие сте превишили правата си, така че сега си имаме два трупа.
— Адски ме е срам — казах.
— Не ми отговаряйте по този начин, майоре — каза той много уморено. — Нищо не ми струва да ви закарам в управлението и да ви обвиня в убийство. После ще трябва да си търсите адвокат и да се защитавате.
— Всъщност аз съм адвокат — осведомих го. — Ще вдигна шум до небето, ще ви изкарам глупаци и всички ще си загубим времето. Просто реагирах пресилено, окей? Видях ножа, видях пистолета и реагирах, преди да размисля. Сега ми се иска да им бях дал портфейла си. Наистина ми се иска да не бяха мъртви.
Той се вторачи в мен, за да види дали не го лъжа, и аз направих подходяща измъчена физиономия. Или ми повярва, или реши, че не си заслужава да си губи времето, като се надлъгва с адвокат.
— Добре, ето как ще стане — каза накрая. — Ще разберем кои са тези двамата. Ще обиколим района и ще проверим дали има свидетели, които да потвърдят вашата версия. После ще пуснем всичко на прокуратурата и ще ги оставим да решат какво да правят с вас.
— Звучи ми честно — казах.
Той отново ме изгледа, а после се върна в колата си. Не можех да го обвинявам, че се сърди, особено след като бях пропуснал някои неща в показанията си. Най-важното беше това, че бях напълно сигурен, че не се опитаха да ме оберат, а да ме убият.
В очите на чернокожия бях видял същото, което се вижда в очите на новобранците, когато за пръв път попаднат на бойното поле и се опитват да съберат кураж или ярост, за да убият някого.
Освен това не казах на полицая, че това беше второто покушение срещу мен за последните две седмици, че латиноамериканецът имаше пет хиляди долара в джоба си, че някой очевидно ги беше наел да ме убият и че те са ме доближили, залагайки на това, че ще направя точно каквото препоръчва полицията и просто ще им дам портфейла си. Не му казах, че това беше много добре нагласено, как тялото ми щеше да бъде открито от следващия нещастник, който излезе на паркинга, с дълга, смъртоносна рана от гърлото до слабините и как полицията щеше да го заведе в онези пет процента от случаите, когато не всичко става по правилата.
Защо не му казах тези неща? Защото веднага щяха да ме отстранят от длъжността ми като адвокат на Морисън. Защото щяха да започнат разследване, което не исках — за срещите ми с Арбатов; за това как бях успял да превърна едно обикновено дело в някаква смъртоносна вендета, насочена срещу мен. И най-вече защото бях невероятно объркан и ми трябваше време да помисля.
А и защото разбрах още нещо — клиентът ми най-вероятно беше невинен, а някой се опитваше да ми попречи да го докажа. Просто нямаше друго обяснение за двете покушения срещу мен. И ако продължите това разсъждение още малко, ще разберете как по някакъв начин се бях натъкнал на нещо, което е изкарало ангелите на човека зад цялата история.