Когато се върнах на масата, Катрина си играеше с една салфетка и зяпаше в ръцете си. Изглеждаше напълно спокойна. Беше почти невъзможно да познаеш за какво мисли, а именно че току-що едва не са й разцепили главата с касапски нож.
— Добре се справи — казах. — Трябва кураж да извадиш спрея в точния момент.
— С практика всичко се постига. Израснала съм в Трайбека в най-добрите години на това предградие, когато животът винаги беше интересен. — Очите й се разходиха из ресторанта, после попита: — Какво ще правим сега?
— Няма да се връщаме в апартаментите си. Няма да използваме колите си. Най-добре да предположим, че имат добра връзка помежду си и стават все по-отчаяни.
— Полицията? ФБР?
— В крайна сметка, да. Но първо трябва да решим какво да им кажем.
Тя кимна, защото и двамата бяхме адвокати, а адвокатите винаги мислят първо какво да не кажат на полицията. Не че някой от нас щеше да излъже, но винаги присъства тънкият въпрос за точните параметри на информацията, която ще споделиш. Бяхме се запознали с най-строго охранявания таен източник на ЦРУ, укрихме истината, когато някой се опита да ни убие в Москва, напуснахме местопрестъплението и със сигурност объркахме още няколко неща — най-малкото оставихме разни боклуци по улиците, — така че можеше да имаме сериозни проблеми със закона. Нямах ни най-малко съмнение какво ще ми направи генерал Клапър, когато тази история излезеше наяве. Ако не трябваше да мисля за толкова други неща, щях да започна да планирам кариерата си, след като ме уволнят от армията.
Така или иначе, вече бяхме преминали границата, до която ни интересуваше юридическата ни кариера.
— Съгласна ли си, че сме се натъкнали на нещо толкова важно, че може да ни струва живота? — попитах.
— Абсолютно — каза тя и предвид обстоятелствата беше съвсем права.
— Съгласна ли си, че Морисън е невинен и някой се опитва да ни спре, преди да го докажем?
Тя се поколеба, после с много адвокатски тон попита:
— Би ли обяснил това?
— Доказателствата подсказват, че Морисън е бил натопен. Може да се спори от кого, но който и да го е направил, той не иска нещата да се разкрият. Двамата с теб сме напипали нещо — някъде, в някакъв момент, — което ни поставя в опасност.
— Добре — съгласи се тя много практично.
— Какво сме напипали?
— Ти си човекът с теориите. Ти ми кажи.
— Какво ще кажеш за това — започнах, а тя се наведе към мен и внимателно загледа лицето ми. — Каква е целта на цялото упражнение? По какво е работила Мери през цялото време? Какво са постигнали с арестуването на Морисън?
— Предателят в техните редици.
— Точно така. В ЦРУ и ФБР са знаели, че някой дава на руснаците информация, важна и опасна информация. Хванали са много дребни риби и дори някои по-големи — Еймс и Хансън, — но това не решавало проблема. Ловците на шпиони продължавали упорито да бачкат, да проверяват следите, да гонят плячката си. В края на краищата щели да го хванат — него или нея. Било само въпрос на време и късмет. Така че руснаците им пробутали Морисън. Закопали го с достатъчно доказателства и по този начин осигурили отговор на почти всички открити въпроси.
— Значи шпионинът продължава да действа?
— А по някакъв начин ние сме го застрашили.
Момичето зад щанда извика моя номер, така че отидох и взех пицата. Известно време седяхме и дъвчехме мълчаливо. Това, което бях казал, имаше смисъл. Не беше непременно вярно, но имаше смисъл. Имаше и други възможни обяснения, но ако бях прав за невинността на Морисън, трябваше сериозно да обмислим тази възможност.
А ако се съгласите с това, трябваше да се съгласите и със следното: човекът, който беше натопил Морисън, беше положил сериозни усилия. На първо място трябваше да са подхвърлили слуха на ЦРУ. Заложили са документи, покрити с неговите пръстови отпечатъци, в онзи сейф в Москва, а после са ги предали на ЦРУ.
От всичко това следваше този извод: виновникът беше интелигентен професионалист с огромни възможности, някой от ЦРУ или СВР, който познаваше разузнаването отвътре. Вероятно, а може би дори определено, това беше човек, който беше пуснал пипала и в двете агенции.
Най-сетне Катрина каза:
— ФБР няма да повярва на нито една дума. Ще си помислят, че сме двама мазни адвокати, които просто се опитват да отърват клиента си.
— Да, сигурно така ще си помислят — съгласих се, докато дъвчех едно особено мазно парче пица пеперони и се опитвах да не забелязвам приликата му с веществото, което беше изскочило от окото на убиеца само преди час.