— Имаш ли някакви идеи как да се справим с този проблем? — попита тя.
Вместо да отговоря, аз попитах:
— Какво знаеш за детекторите на лъжата?
— Каквото са ни учили в юридическия. Смятат се за много достоверни. Направили са им някакви тестове и излиза, че са деветдесет и осем процента сигурни.
— Спомняш ли си откъде идват другите два процента?
— Припомни ми.
— Детекторите на лъжата отчитат промяната в температурата на тялото и биологичния ритъм. Но има химически вещества, с които може да се заблуди машината. Предполага се, че можеш дори да тренираш тялото си така, че да ги побеждаваш, например с будистки техники за медитация, при които отделяш съзнанието от тялото си.
— Накъде води това?
Преглътнах тежко няколко пъти, преди да продължа:
— Да поговорим за Мери.
Лицето ми придоби мрачно изражение.
— Снощи отидох да говоря с нея. Не беше много приятно.
— Точно колко неприятно?
— Тя призна, че е помогнала да хванат съпруга й. Свързали са се с нея още преди месеци. Не знам доколко е замесена, но сигурно е дълбоко, защото са й докладвали за разкритията си.
Повъртях се от неудобство, после добавих:
— Тя, ъъъ, освен това призна, че се е съгласила да свидетелства за Еди.
Катрина побутваше из чинията едно парче пица и тактично отбягваше погледа ми.
— И според теб това не е всичко?
— Не знам. Тя каза, че управлението имало източник, който им е съобщил за предателството. Не знам дали не лъжеше, защото в момента ми е малко трудно да й вярвам.
Пропуснах много, но Катрина беше умно момиче и щеше да попълни празнините. Например защо Мери изобщо ме умоляваше да поема този случай? Може би зашото знаеше, че ще съумее да ме манипулира емоционално. Може би защото бях типичният глупак, от когото се нуждае всеки мошеник — влюбеният до уши, който се лъже толкова лесно, че не може да отвори очи и да види истината.
Катрина мъдро си мълчеше, така че най-сетне аз разчупих леда.
— Е, да поговорим за Мери.
— Добре. Като начало никой не е бил в по-удобно положение, за да натопи съпруга й. Да, тя наистина му е казвала всичко за работата си, но обратното също е вярно. На второ място, можела е да влиза в кабинета му всеки ден, да краде документи, да взема каквото поиска и никога да не се притеснява, че охраната ще я провери. Трето, заместникът на Морисън каза, че тя е била наясно с всичко в кабинета му. Притежавала е всякакви оръжия, които да използва срещу него.
— Когато се срещнах с нея снощи, както споменах, тя призна, че екипите за подслушване на телефоните и детективите са докладвали всичко на нея. Имала е пръст навсякъде. Знаела е точно кои бутони да натисне и как точно да задвижи нещата.
Катрина изведнъж откъсна очи от моите и се загледа в масата, сякаш се сети за нещо друго.
— Какво има? — казах.
— Снощи си се срещал с нея, така ли?
— Да.
— И тя знаеше, че сме в Москва, нали?
— Да. Е, и?
Катрина замълча. Нямаше нужда от обяснение. Беше ми подсказала отговора, но сам трябваше да измина болезнения път до него. В края на краищата нямаше друг възможен отговор, колкото и смазващ да беше този. Мери беше уредила покушенията срещу нас. Със сигурност притежаваше влиянието и възможностите да го направи. Като бивш шеф на московското бюро определено познаваше достатъчно бандити, за да ни премахне. А като дългогодишен жител на Вашингтон нямаше да се затрудни да наеме няколко улични отрепки, за да ни убият. По дяволите, парите със сигурност не бяха проблем.
Но защо? Какво бях направил, за да поиска да ме премахне? Дали се тревожеше, че ще разкрия Алекси? Или пък е усетила, че двамата с Катрина се приближаваме към нея? Или и двете?
Катрина внимателно оглеждаше една хартиена салфетка.
— Е, какво да правим оттук нататък?
— Нагазили сме прекалено надълбоко. Трябва да съобщим на ФБР.
Тя кимна и аз добавих:
— Познавам един тип. Преди беше военен адвокат, после се уволни и започна работа в голяма адвокатска фирма, но така и не го избраха за съдружник, затова отиде при федералните. Джими Белафонте. Не съм го виждал от седем години, но последно чух, че работел в централата. Не е най-острото оръжие, с което разполагаме, но ще свърши работа.
Отидох до телефона и се обадих на „Справки“, за да ми кажат номера на централата на ФБР, след това им позвъних и помолих оператора да ме свърже с Белафонте. Секретарката, която вдигна, каза:
— Отдел „Финансови машинации“.
— Търся Джими Белафонте. Казвам се Шон Дръмънд. Тя ме свърза веднага и един глас каза:
— Специален агент Белафонте.
— Джими, обажда се Шон Дръмънд. Не знам дали ме помниш.