Ядосано измъкна мобилен телефон, излезе в коридора и набра един номер. Чух го да шепти в слушалката. Отместих поглед към прозореца и възпитано го оставих да обясни на спокойствие. Остана ми единствено да си представям какво ще кажат началниците му, когато установят, че с бияча, дошъл да ме изнудва, сме си сменили ролите.
Най-сетне той се върна в стаята с много кисела физиономия и ми подаде телефона.
— И с кого разговарям, моля? — попитах с най-гангстерския си глас.
Отвърна ми един по-възрастен глас:
— Тук е Харолд Джонсън, майоре.
Господи боже.
— Чувал съм за вас — казах напълно искрено. Джонсън беше заместник-директор на разузнаването, третият по влиятелност човек в ЦРУ и нещо като жива легенда в шпионските среди.
— Не знам какви ги е свършил тоя тъпанар Смит, но за всеки случай ви поднасям извинение. Повярвайте, той на моменти наистина е неконтролируем. Понякога подхожда към работата си с малко прекален… как да се изразя, ентусиазъм?
— Без майтап — казах, като разсеяно потърках голямата цицина на тила си.
— И какъв е проблемът, който е предизвикал?
— Не съм сигурен за кой проблем говорите, сър. Това, че е монтирал подслушвателни устройства в стаята, където водех разговор с клиента си? Проникването с взлом в кабинета ми? Кражбата на защитени от закона касети? Физическа саморазправа с офицер от армията на САЩ? Или опитът за изнудване? Кое си избирате? На мен лично физическата саморазправа ми се струва най-подходяща.
— Господи, за какъв се мисли тоя глупак?
— А можете ли да си представите, че си призна за всичко това, докато го записвах? В последно време човек наистина не може да си намери свястна прислуга.
Сигурен съм, че искаше да ми отговори с нещо като „На-чукай си го, Дръмънд“, но това щеше да наруши правилата на добрия тон, а той беше старо куче. Вместо това каза:
— Вижте, ужасно съжалявам, ако наистина е направил всичко това. Никой не му е давал такива нареждания. Повярвайте ми.
— Естествено — казах, като се придържах плътно към ролята си в сценария.
— А сега, как можем да оправим тая бъркотия?
— А, няма проблеми, сър. Още първият военен съдия, който е по-свободен, ще оправи всичко вместо нас.
— Това не е много добра идея.
— Убедете ме.
— Морисън е най-големият предател, за когото съм чувал.
— Как да ви кажа, вие сте някъде петдесетият човек, от когото го чувам, но все още не съм видял и грам доказателства. А също така все още чакам и знак за съдействие от прокуратурата или вашето управление.
— Това може да се поправи.
— Наистина ли?
— Ами да, аз не бях разбрал, че имате затруднения. Още до довечера мога да изсипя на бюрото ви цял самосвал с доказателства.
— Това ще е добро начало.
За да докаже, че слуша внимателно, той попита:
— А кое би било добър финал?
— Вашата гаранция, че ще се сложи край на опитите за подслушване на стаята за разпити. Същото се отнася за влизането с взлом в кабинета ми и опитите да се разбере за какво сме разговаряли.
— Имате я.
— А, да. Освен това искам телевизор за клиента си, при това с включен кабел, за да може да гледа порно през нощта. Той е много самотен там вътре, нали се сещате. Както и книги и неща за писане.
— Дръмънд, прекалявате. Има много сериозни причини всичко това да му бъде отказано.
— Несъмнено. Но пък аз имам тази касета. И ако я използвам, той ще си гледа кабелна телевизия и ще си чете трилъри още преди края на седмицата.
— Да, предполагам, че е така.
— Добре. Значи сключихме сделка. С условието — не че не ви вярвам — аз да задържа касетата.
От слушалката долетя грубоват смях.
— Не. Мистър Смит ще си тръгне оттам с тази касета. Ако вие не ми се доверите, ще бъда принуден да ви отвърна по същия начин.
— А става ли да я изпратя на моя началник, генерал Клапър, където ще бъде в неутрални ръце?
— За мен няма проблеми. Дайте ми пак онзи тъпанар Смит.
— Разбира се, сър. Беше ми приятно да си поговорим.
— Удоволствието беше ваше, Дръмънд. Само ваше.
Не беше точно така. Метнах телефона на Смит, който приличаше на презрял домат. Собственото ми лице обаче изглеждаше по-зле, с подутия нос и факта, че и двете ми очи бяха започнали да посиняват. Зачудих се дали Смит лично е свършил тази работа.
Той рязко затвори телефона със същото движение на китката, което използваше за запалката си, изгледа ме смразяващо като полярна мечка и сковано излезе от стаята.
Когато се върнах долу, всички щурмоваци със сини и черни костюми бяха изчезнали, а Имелда ме гледаше въпросително.
— Ще те изпържат ли на бавен огън? — попита, тъй като добре знаеше наказанията за загубване на секретни материали.