— Какъв е планът за днес?
— Връщаме се във Форт Левънуърт. Самолетът излита след час.
— Върви сам. Аз започвам да се ровя.
— Не става. Действаш успокояващо на клиента ни.
— Това е абсурдно.
— Защо?
Не за пръв път забелязвах, че Катрина беше едновременно упорита и независима — много лоша комбинация.
— И двамата сте големи момчета. И сами ще се оправите.
Беше права, разбира се. Трябваше да съм в състояние да поддържам цивилизован диалог със собствения си клиент.
Все пак измърморих нещо като „майната ти“, докато влизах в кабинета си, за да се обадя на Клапър. Със съответната доза ругатни и хленч му обясних в какво положение се намираме. Той добродушно се засмя, защото Еди беше неговият рус хубавец, юридическият му Адонис, най-смъртоносното оръжие в арсенала му. Клапър много се кефеше, когато Еди направеше подобен мръсен номер, а най се кефеше да чува за това от отчаяни мърморковци като мен. Заклех се, че някой ден ще вляза в кабинета на Клапър със задника на Еди върху сребърен поднос.
Предупредих го, че ако получа още доказателства, ще ми трябва и друг адвокат. Той се посмя още малко. Чувстваше се страхотно, когато любимият му петел тероризираше противника.
Хванах полета за Канзас Сити, пристигнах в затвора рано следобед местно време и Морисън вече беше закован за масата, когато влязох в помещението за разпити.
— Добър ден, майоре — каза той изненадващо весело.
— Получи ли си телевизора и книгите? — досетих се.
— И сателитна чиния. Дръмънд, в крайна сметка от теб може и да излезе адвокат.
Е, всички знаем поговорката за умиращия от глад, който попаднал на банкет. Стоварих се в стола срещу него, извадих касетофона, който съвсем наскоро беше спасил кариерата ми, любовно натиснах копчето за запис и казах:
— Да се върнем на деветдесета година. Последния път, когато говорихме, ти изпълняваше мисии в Кавказ. Какво стана после?
Той извади няколко листа хартия и аз с удоволствие отбелязах, че помощта ми не се ограничаваше с това да му осигурява забавления.
— В края на деветдесета ме прехвърлиха в Бюрото за политическо планиране в Държавния департамент.
— Не ми е познато — казах.
— Вътрешният мозъчен тръст на Департамента. Работех с няколко други специалисти по Съветския съюз, за да се приспособим към промените.
— И все още отговаряше за Арбатов?
— Понякога. Имах много задачи и точно през тази година той ме помоли да използва Мери като заместник.
— Задачи?
— Като начало бунтовете на сепаратистите в Грузия заплашваха властта на Горбачов. Консерваторите в правителството му бяха бесни и смятаха, че неговата политика на перестройка е причина за недоволството. Горбачов се опита да умиротвори хардлайнерите, като изпрати КГБ да се справи с протестите.
— Имаше и кръвопролития, нали?
— Точно така.
Той вдигна поглед от бележките си и добави:
— Беше погрешен ход, защото предизвика още бунтове и протести. Освен това урони имиджа на Горбачов като голям реформатор. За него това беше началото на края. Борис Елцин вече действаше по улиците, като повтаряше как е време за истинска промяна.
— А ти каква позиция зае?
— Написах няколко доклада, в които обяснявах, че времето на Горбачов изтича. Препоръчах да установим контакт с Елцин.
— И как се прие това?
— Все едно се бях изсрал в басейна. Хората на Буш бяха изградили цялата си политика в Съветите около Горбачов. Целта им беше обединението на Германия, която не вярваха да постигнат без подкрепата на Горбачов.
— И какво стана? Как ти се отрази това?
— Изведнъж спрях да получавам толкова много писма и покани за срещи — обичайните бюрократични признаци, че излизаш от мода. И знаеш ли кое беше най-смешното? Всичко това ми свърши добра работа, когато Буш изгуби изборите.
— Как така?
— Новото правителство беше чело докладите ми и харесваше начина ми на мислене. Освен това усещаха, че Буш е прецакал нещата. Сближаването му с Горбачов отравяше взаимоотношенията с Елцин. Както в онази реч, която наричаме „пиле по киевски“.
— За какво става въпрос?
Морисън се намръщи от неудоволствие, че трябва да обяснява толкова просто нещо.
— Насред безредиците Буш отлетя за Киев и изнесе реч, в която приканваше съветските народи да застанат зад Горбачов и да не напускат Съюза.
— Честно? Джордж Буш?!
— Смешно, нали? На косъм от спечелването на Студената война нашият собствен президент заминава за Украйна и приканва поробените народи да не чупят веригите си. Бях бесен. Написах няколко доста остри доклада.
— И какво стана, когато дойде новото правителство? — попитах.