Хвърлих чантата си на леглото, хванах дистанционното и екранът внезапно оживя с увеличен до максимум звук, като показа едно момиче и трима мъже, които се опитваха да пренапишат историята на груповия секс. Панически започнах да натискам бутоните, за да сменя канала, да намаля звука или да спра проклетото нещо, но напразно. Единственото, което работеше, беше бутонът за включване, а момичето на екрана продължаваше да издава силни звуци, за да демонстрира колко добре си прекарва — макар че, честно казано, не бих се сменил с нея.
Стаята на Катрина беше отделена от моята с вътрешна врата, а аз се забавих ужасно, докато открия бутона за изключване на проклетия телевизор, защото руските дистанционни очевидно имаха различни копчета и символи от нашите.
— Ей — извиках през вратата. — Телевизорът ми беше нагласен на този канал.
Чух как тя се засмя.
— Няма проблем. Ако застаряващите мъже се възбуждат от такива работи, да си гледат.
„Застаряващите“? Засмях се, за да покажа, че съм разбрал шегата. Кучка.
Час по-късно бях изкъпан и преоблечен, а телефонът иззвъня. Един енергичен капитан от армията на САЩ на име Мел Торянски ме информира, че вече е във фоайето, аз почуках на преходната врата и извиках на Катрина да слезе долу при нас, когато е готова. След като ми обеща да не се бави, излязох и намерих асансьора.
Торянски беше типичен отличник — кльощав, с тесни рамене и очила, като рекламно лице на военното разузнаване. Ръкувахме се и той каза:
— Добре дошли в Москва, господин майор. Аз съм заместник-аташе.
— Браво на теб, Мел. И работиш в посолството, така ли?
— Да, сър. Вече две години.
— Значи сигурно добре познаваш генерала?
— Толкова, колкото един капитан може да познава един генерал — отвърна той с напрегнато изражение. Какво да обяснява повече.
Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Катрина, въпреки че отначало не я познах. Списание „Ролинг Стоун“ се беше превърнало в „Уолстрийт Джърнъл“. Дрехите на проститутка от Сохо и карикатурният грим бяха изчезнали, заменени от елегантен син костюм с къса пола, която откриваше дълги изкусителни крака на високи токчета. Крайният резултат представляваше женска пеперуда, способна да вдърви крилцата на всички малки мъжки пеперуди наоколо. Единствената следа от предишното й „аз“ беше обицата на носа, която по някакъв начин се връзваше с консервативните й дрехи и дискретния грим и увеличаваше сексапила й — като коварен намек, че под закопчания догоре костюм има нещо по-интересно.
Наклоних глава и тя се усмихна.
— Боже, колко добре изглеждаш — прошепнах.
И така си беше. Направо зашеметяваща.
— Като модел на „Долче и Габана“, нали?
Преглътнах любопитството си и я запознах с капитан Мел Торянски, който я зяпаше така, както умиращият от глад гледа пържола на вилица. Поне изпитваше интерес към жените тоя смотльо. Отвън беше паркирана държавна кола, в която седнахме и тримата.
— Е, Мел, как приемат ареста в посолството? — попитах по пътя натам.
Той се загледа право пред себе си, като без съмнение се чудеше дали може да отговори честно на адвоката на Морисън. Най-сетне каза:
— Имаме много посетители от Вашингтон. Сещате се какво имам предвид, нали, майоре?
Май да. Системата е такава, че след като хванат някой шпионин, а правителството вече си е създало доста проблеми, докато сформира голям екип за разследване на случая — и всички в него вече са отегчени и нервни, — екипът преминава във фазата на „оценка на щетите“. Казано по друг начин, това е лов на вещици, целящ да определи вероятността други хора да са забъркани в случая, волно или неволно. В тази фаза общото правило е, че ако застреляш всички до един, можеш да бъдеш адски сигурен, че си наказал виновниците.
— Значи из посолството тича цяло стадо мрачни типове с черни и сини костюми? — попитах.
Той кимна унило.
— Преди четири дни пристигна огромна група. Постоянно ни разпитват, а те не са особено вежливи хора, нали се сещате.
Сещах се и още как.
— А какво мислиш за Морисън? — попитах.
— Честно ли?
— Не, Мел, искам да ме излъжеш.
С това си спечелих кратък нервен смях.
— Ами… Отнасяше се с нас като с боклуци. Все той беше най-важен. Няма да откриете много хора, които да са работили за него и да го харесват. Съмнявам се, че изобщо има такива.
Е, не бях изненадан. Ама никак.
— Ами Мери, жена му? — попита Катрина. — Какво мислеха хората за нея?
— О, нея много я харесвахме. Честно казано, всички се чудехме как се е омъжила за такъв идиот. Жена като нея е могла да направи по-добър избор.
Странно, но и аз си бях мислил същото хиляди пъти.