Нямаше начин. Учтиво кимнах, а Катрина скромно сведе очи. Бяхме чудесна двойка. Той продължи:
— Онзи млад капитан кара служебна кола на посолството и има нареждания да ви вози където поискате. За щедростта ми си има причини. Трябва да внимавате в този град. Управляват го мафиоти, от време на време избухват чеченски бомби и могат да ви оберат десет пъти по-бързо, отколкото на Таймс Скуеър в най-добрите му години. Въпроси?
Нали знаете онези истории за деликатните дипломати с меки китки, които отпиват от чая си с вирнато малко пръстче и говорят с шлифовани загадки? Е, мистър Райзър вероятно беше отсъствал от дипломатическото училище в този ден.
— Не, сър — отвърнах. — Изяснихте ни всичко в най-големи подробности.
Той пак се засмя.
— Добре. Изчезвайте оттук и си вършете работата. И не забравяйте, че сте на гости.
Мел ни чакаше в антрето. Беше неочаквано весел, когато попита:
— Ей, чухте ли последното, което бил направил генералът?
— Не, аз… опитах се да пусна телевизора в хотела, но… ами беше заседнал на някакъв друг канал.
Разбира се, междувременно погледнах към Катрина, като се надявах да си върна част от репутацията.
— Твърдят, че докато бил в екипа на Съвета за национална сигурност, щом пристигнели някакви доклади за плановете на руснаците, той ги променял и понякога дори добавял пълни лъжи, за да заблуждава президента.
Поклатих глава.
— Ами? Това ли казаха наистина?
— Това е последното — потвърди Торянски, докато ни водеше обратно по коридора към асансьорите. — Е, къде отиваме сега? — попита, като гледаше Катрина вместо мен, което всъщност беше доказателство за добри инстинкти. Беше много по-освежаващо да гледаш нея.
Все пак му отговорих аз:
— Искаме да се срещнем с началника на този голям следователски екип, за който спомена.
Той почти се задави и очите му нервно се завъртяха в орбитите.
— Мистър Джаклър? Сигурни ли сте?
— Щях ли да те помоля, ако не бях сигурен?
Той ни качи в асансьора, натисна един бутон и тръгнахме. Вратите се отвориха на седмия етаж. Точно както в сградата на Еди, насреща ни се облещиха двама въоръжени стражи. Наистина не държаха узита насочени срещу нас, но във всичко останало обстановката наподобяваше офиса на Еди Голдън. Навсякъде вонеше на смъртоносна увереност и дразнещо самодоволство.
— Какво искате? — измърмори пазачът отляво.
— Ние сме адвокатите на Морисън — отвърнах. — Искаме да говорим с вашия Джаклър, който управлява този цирк.
Той се отдалечи и ни остави в компанията на другия пазач, който любопитно зяпаше Катрина — не любопитно в смисъл на подозрително, а любопитно като в „Чудно ми е какво ще правиш довечера и дали искаш да пробваш танца на салама с един истински мъж“. Може би трябваше да му кажа какво прави тя с мъжете, които й изневеряват.
След минута другият се върна и ни поведе по коридора до малък кабинет в дъното. Подобно на лъва многознайко Мел ни пусна да влезем сами и остана на прага, сякаш искаше да покаже, че е с нас, ама не съвсем.
Джаклър, човекът зад бюрото, дори не се престори, че става. Изглеждаше на около петдесет и беше в страхотна форма за възрастта си — или за каквато и да било възраст, като стана дума. Беше ниско подстриган, а носът му беше счупен, както казват в тези среди. Невероятно приличаше на средностатистически сержант от телевизионен сериал, ако му добавиш двайсет и пет килограма мускули, смачкана муцуна и го направиш още по-малко очарователен. Страхотно лице за инквизитор.
Не ни покани да седнем на столовете срещу бюрото му, а просто се загледа в тях, сякаш целеше със силата на мисълта да ни принуди да седнем. Седнахме.
Първо мен удостои с ледения си поглед.
— Ти си Дръмънд, така ли?
— Опасявам се, че да. Това е помощничката ми Катрина Мазорски.
Той направи нещо странно с главата си, сякаш кимна, но без да я помръдва. Беше жест, който всеки амбициозен злодей би трябвало да упражнява, и аз се опитах да направя нещо подобно с лицето си, но от това само ме засърбяха ушите, което май не беше целта.