След това ми разказа една още по-дълга история за това как Елцин не искал да воюва с чеченците, когато те обявили независимостта си от Русия, докато не се намесило тайното общество и не организирало бунтове на руските граждани в Чечня, които се провалили позорно и принудили Елцин да изпрати руската армия. Всъщност Катрина дори беше започнала да ми обяснява как това тайно общество проваляло всяко прекратяване на огъня в чеченската война, най-вече като взривявало бомби в московски жилищни блокове и обвинявало за това чеченските терористи, когато най-сетне ми писна.
Прекъснах изложението й.
— Ти вярваш ли в съществуването на тази организация?
— Да, така мисля — каза тя и отчаяно добави: — Не разбираш ли за какво ти говоря?
— Естествено. Русия постоянно се бърка във вътрешните работи на държавите, които преди са били нейна собственост, и не иска да ги пусне да се оправят сами.
— Така изглежда отстрани, но това е фалшива представа. Алекси твърди, че политиката на руското правителство е да не се бърка. То не е искало да предизвика тези ситуации, а е принудено да участва в тях.
— Катрина, нужно ли е да ти напомням, че чичковците с кофти костюми и рунтави вежди имат най-голям опит в предизвикването на революции в света? Те това работят. Не бъди наивна.
— Не съм. А ти не забравяй, че собствените ми родители са избягали оттук. Знам нещо за тази държава и не я гледам с розови очила.
— Точка за теб.
— Благодаря.
— Свършихме ли?
— Не, има още. Още много. Същите тайнствени събития се случват в Туркменистан, Узбекистан, Беларус, почти във всички бивши съветски републики. Това тайно общество ги управлява като бананови републики, организира преврати, убийства, дори войни. Точно за такива неща е докладвал Алекси на Бил и Мери.
— Разбирам. Имаш ли нещо против да си сипя още едно?
— Дай и на мен.
Отворих минибара и попитах:
— Какво вечеряхте?
— Моля?
— Какво си поръчахте на вечеря?
— Аз ядох дивеч.
— А Алекси?
— Борш.
— А какво пихте?
— Разделихме си бутилка вино.
— Само една?
— Да, защо?
— Голяма бутилка? Малка бутилка?
— Престани.
— Добре, спирам. Алекси предложи ли някакви доказателства?
— Разбира се, че не. Ако имаше доказателства, двамата с Виктор щяха да разобличат това общество още преди години.
— Разбирам.
— Не, не разбираш. И престани да се държиш покровителствено с мен, по дяволите.
— Не се държа покровителствено. Отнасям се с теб като с колега адвокат. Самата ти нарече всичко това „невероятна история“. Трябват ми доказателства, каквито и да е.
— Утре вечер ще пробвам.
— Как така?
— Уговорихме си среща за утре вечер. Алекси ще ме води на балет, а после ще пийнем по нещо.
Скочих от стола и застанах пред нея. В главата ми внезапно се беше появила нова и тревожна мисъл.
— Уговорила си си среща с него? Без да ме питаш?
— Спокойно. Тази вечер мина добре.
— Наистина ли? И къде бяхте досега? Не ми казвай, че сте седели в ресторанта до толкова късно.
— Ей, по-спокойно. Този тон не ми харесва.
— Не ти… — Поех си въздух. — Отговори ми на въпроса.
— Тръгнахме си около девет. Отидох в апартамента на Алекси, където продължихме разговора.
Поклатих глава.
— И?
— И какво?
— И… нали се сещаш?
Тя се изправи и вдигна пръст.
— Недей.
— Той е свидетел, за бога.
— Не е свидетел. Никога няма да го вкараш в съда.
— Въпреки това, кажи ми. Вие двамата…
— Не мога да повярвам. — Тя остави чашата си и поклати глава. — Понякога си толкова жалък.
Жалък? Аз? Моето определение за „жалък“ беше да спиш с чужд шпионин и да губиш обективността си в момент, когато се предполага, че трябва да събираш доказателства, за да изолираш задника на клиента си от трийсетте хиляди волта на електрическия стол. Но това явно е моя грешка. Колко съм глупав.
Сложих ръце върху нейните.
— Катрина, чуй ме. Знам, че е опияняващо. Чуждестранна столица, шпионаж, красиви разбойници с тайнствени истории и всякакви такива. Не се заблуждавай.
Тя отстъпи крачка назад.
— Такъв си лицемер. Ти си спал със съпругата на нашия клиент, а сега ме питаш дали не съм престъпила границата.
— Не бъркай нещата.
— Не, ще го оставя на теб.
Изгледахме се с неприязън и накрая тя каза:
— И не, не съм спала с Алекси.
Ох. Тя си взе чантата от леглото и ме остави да мърморя нещо много неразбрано. Дадох й една минута да се върне в стаята си, да си свали обиците, да се успокои и прочие. После тихо почуках на вратата между стаите и казах: