— Ами избирането на Елцин? Така, както го разказва, няма разумно обяснение за победата на Елцин в рамките на три месеца.
— Престани, моля те. Какво разбира Алекси Арбатов от политика, по дяволите? Та той е дете на КГБ! Това, което знае за политиката, го е научил в Московския университет под ръководството на комунистите. Знаеш ли на какво са го учили? Че демокрацията е капиталистически фарс, в който богатите си купуват кандидати и ги слагат да управляват бедната работническа класа. За да разберем мисленето му, ние дори се снабдихме с копия от учебниците, по които са му преподавали. Нямаш представа колко усилия хвърлихме, за да го привлечем и да работим с него. Ако го разкриеш, целият свят ще се нахвърли върху теб. Тревожа се за теб, затова ти разказвам всичко.
— Така и не ми обясни как е спечелил Елцин.
Тя отговори много търпеливо:
— Елцин спечели, защото другите кандидати не бяха привлекателни и бяха неопитни в политическо отношение. Спечели, защото имаше поддръжката на едрите капитали, а той умело използваше властта и престижа на тогавашния си пост. В тази страна постоянно се случват такива неща. Виж какви типове влизат в кабинета и ги преизбират отново и отново. Но когато Алекси сподели мрачните си подозрения, ние му казахме: „Да, да, прав си, Алекси, тук наистина май има нещо тайнствено и злокобно.“ Същото важи и за Чечня, Грузия и Азербайджан. Предполагам, че и за тях ти е казал. Ние просто поддържахме страховете му, Шон. Пазехме си източника.
В моя защита трябва да се отбележи, че вече си бях мислил, че цялата история на Алекси е подозрителна — че ме лъже, изопачава истината или просто греши. Но дори не ми беше хрумвало, че е параноик. Моят клиент ми се струваше побъркан, но Алекси?
От друга страна, не разполагах с високо платен психиатър, който да ме води през изкривените лабиринти в главата на Алекси. Сега ми се струваше адски очевидно. ЦРУ беше подсилвало параноята му в съзнателно усилие да го превърне в предател. Беше човек с висок морал, който работеше в неморален занаят за едно неморално правителство и си измисляше призраци, за да успокои съвестта си. Бяха се съсредоточили върху слабото му място, точно както ги учат в тяхната професия.
Загледах се в един димящ комин.
— Виж ти.
Тя хвана и двете ми ръце и ме погледна в очите, сякаш преценяваше нещо — може би дали в тази глава изобщо има мозък. После се усмихна.
— Знам, че си имал добри намерения. Но също така знам, че не си в свои води. Моля те, бъди по-внимателен. Аз те убедих да поемеш този случай и ако пострадаш, никога няма да си простя.
Хванахме се под ръка и поехме обратно към ненормално големия хамбар, в който живееше.
— Колкото за изневерите, съжалявам, че стана така — казах. — Сигурно ти е било гадно. Повярвай ми, че изобщо не се зарадвах, когато разбрах.
— Предупредих те, че бракът ни не е идеален. Не съм преувеличавала, нали?
— Защо не се разведе с копелето?
— По същата причина, заради която се омъжих за него, а не за теб.
— И каква е тя? — попитах.
— Грешна преценка.
Бяхме пред вратата. Тя се обърна и ме погледна в очите. Беше един от онези земетръсни моменти, когато е изречена наистина драматична реплика и се иска също толкова драматичен отговор. Тя леко се наведе към мен — трябваше само да я прегърна.
Обикновено не държа чак толкова на професионалната етика, но всичко си има граници. На първо място, тя беше омъжена. Освен това беше омъжена за моя клиент. На трето, беше като мечта от моята младост, която продължаваше да ме измъчва.
Все още размишлявах върху тези противоположни мотиви, докато на нея й стана неудобно, отстъпи, влезе вътре и затвори вратата.
Този ден не ми вървеше с жените.
26
На следващата сутрин хванах самолет за Канзас Сити. Катрина пътува отделно, вероятно защото още се сърдеше и предпочиташе да ме отбягва. Леденият поглед, с който ме удостои на входа на затвора, сякаш подкрепяше тази теория.
Така или иначе, имах по-сериозни проблеми от нейните наранени чувства — като начало клиент, който твърдеше, че е невинен, докато всички факти и доказателства крещяха: „Виновен, виновен, виновен!“
Морисън вече беше окован за масата, когато влязохме. Дори не бяхме успели да седнем, когато той настоятелно попита:
— Е? Постигнахте ли нещо?
Гласът му беше раздразнителен и властен, като на генерал, който нарежда нещо на двама по-нисшестоящи от него, и, естествено, ме вбеси.