Тръснах се на стола срещу Клийвър и казах:
— Добър вечер, господин съдия.
Съдията — дребен мъж с тясно лице и бирено коремче, което напъваше копчетата на ризата му — беше от онези пияници, които могат да гледат абсолютно трезво и проницателно, въпреки че мозъкът им е прогизнал като сюнгер.
— Добър вечер, Дръмънд — отговори. — Ще пийнеш ли нещо? Аз самият съм на минерална вода.
Махнах на сервитьора и той дотича веднага.
— Скоч с лед — казах му.
Човекът отиде да го донесе, а аз се опитах да предразположа Клийвър. Небрежно плъзнах пакета по масата.
— Извинявайте, че ви притеснявам след работа, но ми трябва подпис върху една призовка още тази вечер. Нищо сериозно, може би дори няма да го използвам като свидетел, просто трябва да спазя формалностите.
Той отпи от чашата си, загледан в добре оформените задни части на една млада офицерка на бара.
— За кое дело? — попита.
— На Морисън, ваша светлост. Съдят го във военен окръг Вашингтон, така че имате право да го оторизирате. Току-що пристигна някакъв тип, който е работил с него в Москва, а утре може да си замине. Искам да се оправя с него, докато е тук.
— Морисън, а? Как ти се стори това копеле?
— Първокласен задник, но ми е клиент, както се казва.
Той се засмя.
— Какви копелета ходят по съдилищата, а?
— Така си е — признах и си взех чашата от сервитьора.
Той се потупа по джобовете за химикалка, а аз светкавично измъкнах една от джобчето на ризата си. Съдията я взе.
— Смяташ ли, че този тип Еймс знае нещо важно?
Изпълняваше всички формалности по потвърждаването на юридическата състоятелност на искането, въпреки че го мързеше.
— Само пробвам. Ако знае нещо интересно, ще видя дали ще мога да го докарам пак за процеса. Все пак е работил с Морисън.
Той потърка върха на носа си.
— Не знам дали нещо изобщо може да помогне на твоя клиент, Дръмънд. Според вестниците е виновен колкото Сатаната.
— А, нали знаете как лъжат вестниците.
Той се засмя кресливо, подписа и отново отпи от „минералната си вода“.
— А срещу теб е Бързия Еди, нали? Знаеш ли, че някакво копеле урежда залагане по интернет?
— Ами не, не бях чувал — отвърнах, като бързо издърпах листовете и ги набутах в куфарчето си.
— Аха. И ако това те утешава, заложих на теб.
— Сър, това е много мило от ваша страна.
Наистина се трогнах, че старецът оценяваше адвокатските ми способности достатъчно високо, за да заложи на мен.
— Ще се опитам да оправдая доверието ви — обещах.
— По дяволите, Дръмънд, бях пиян — захили се той. — Никога нямаше да заложа на теб на трезва глава.
Продължи да се хили, после се протегна за бутилката си под масата и си наля отново.
Тръгнах си, като размишлявах върху факта, че единствените хора, които вярваха във възможността аз да спечеля това дело, бяха пияници. При това се разкайваха на следващата сутрин.
Както и да е. Въоръжен с току-що подписаната призовка, взех Катрина и двамата отидохме в полицейското управление на Четиринайсета улица, където помощничката ми дебнеше клиенти. Тя ме прекара през задния вход, а аз натиках документите си в лицето на началника на управлението и му поисках полицейски ескорт, за да ми помогне да ги приложа на практика. Той ни заведе при един сержант, който се занимаваше с организацията, и ни намери двама патрулни полицаи.
Казваха се офицер Мъртри и офицер Блакстоун. Мъртри приличаше на бивш спортист, който знае адреса на всеки щанд за понички в града, а Блакстоун — на кльощав новак с пъпки, който все още не е наясно как точно се облича униформата.
Мъртри видя Катрина и каза:
— Охо, мис Мазорски, радвам се да те видя. Скоро не си се мяркала в управлението.
Катрина се усмихна в отговор.
— Дадох си малко почивка.
— Добре, добре. И къде е тоя тип Еймс?
— Отседнал е в хотел „Хей-Адамс“ — обадих се.
— „Хей-Адамс“? — повтори изненадано ченгето. — Странно място за връчване на призовки.
Искаше да каже, че това е един от най-тузарските хотели във Вашингтон и следователно не привлича отрепките, с които обикновено си има работа полицията.
— Този е специален — обясних. — По-скоро е важен свидетел, отколкото мошеник. Но няма да е лесно. Сигурно ще си има собствена охрана. Смята се за много важен човек и не обича да го притесняват обикновени работяги като нас. Нали се сещаш?
Мъртри изпъчи все още широките си рамене за пред Катрина.