Вероятно и в този случай действаше по диагонала. Дали ми подсказваше, че Морисън е бил немарлив, прекалено самоуверен предател, който сам се е хванал в капана? Или имаше и друг смисъл, а аз не го виждах?
Отпивах на малки глътки от питието си, като се надявах да спечеля още време. Юриченко създаваше впечатление за един от последните джентълмени от една изчезваща класа, които никога не биха изхвърлили гостите си, без да ги оставят да си довършат питието.
Той внезапно се усмихна и попита:
— И как ви се струва правото, майоре?
— Харесва ми.
— Но сте започнали кариерата си в пехотата, ако не се лъжа. Участвали сте в бойни действия в Панама и Залива. Не ви ли липсват силните усещания?
Опитах се да не зяпна, но не можах напълно да прикрия изненадата си. Очевидно знаеше всичко за мен.
— Понякога правото също е доста вълнуващо — отвърнах.
Той отпи от чашата си.
— Ако се бях родил в Америка, щях да избера тази професия. Вие, американците, сте превърнали правото в чудесна игра на умовете. За съжаление руснаците никога не са разчитали на съдилищата. При комунистите те бяха просто фасади. При демокрацията не се промени нищо. Нашите спорове се решават с оръжие на улицата.
— Преживях нещо подобно, докато бях в Москва — казах.
— Видях доклада — каза той и погледна към Алекси. — Получи ли по-нови сведения от приятелите ни в отдела за разследвания?
Алекси погледна първо него, после мен.
— Продължават да твърдят, че са били чеченците. Двамата офицери от патрулната кола, която не се е появила навреме на мястото на инцидента, са уволнени.
Юриченко клатеше глава.
— Виждате ли какви проблеми имаме? Само като си помисля, че преди бяхме втората по сила държава в света. Как падат великите империи, а?
Сведох очи и видях, че галеше с пръсти царицата, с която два пъти ме беше победил.
— Ако не са били чеченците, кой тогава? — попитах.
— Как да отгатна? Та аз не ви познавам, майоре.
После потисна прозявката си, което беше много елегантен начин да ми подскаже, че съм пресрочил времето на визитата си. Алекси изискано се намеси:
— Виктор, след дългия полет сигурно си уморен. Трябва да си лягаш, а аз ще се погрижа за нуждите на нашите гости. Важно е утре да бъдеш във форма за срещите ни.
Юриченко го погледна с бащинска топлота.
— Пале такова, едно време аз те слагах да си лягаш.
После смутено се обърна към мен:
— Годините не прощават.
Алекси поведе възрастния мъж към спалнята му, а Виктор стискаше ръката му като патерица. Забелязах, че ходи много прегърбен. Само преди секунда изглеждаше енергичен и жизнен, а сега беше слаб и немощен.
Катрина и аз повдигнахме вежди, като без съмнение си мислехме едно и също. Живописен образ беше този Юриченко. Илюстраторът Норман Рокуел щеше да точи лиги, ако го видеше отнякъде. Не беше трудно да разбереш как е успял в КГБ, а после е бил избран от Елцин, за да ръководи СВР. Беше възхитително ловък.
След минута Алекси излезе от спалнята, като клатеше глава:
— Получи ли каквото искаше, Шон?
— И да, и не. Очевидно не успях да помогна на клиента си, но пък се запознах със забележителен човек.
Той изведнъж се смути.
— Виктор е много важен за мен, да. Като баща… нали разбирате?
— Сега виждам защо. Съжалявам, че ви обезпокоих, но трябваше да опитам.
— Разбира се.
После Алекси ни изпрати до вратата, където се обърна към Катрина.
— Харесва ли ти Виктор?
— Че кой не би го харесал? Омагьосана съм.
Той се усмихна като ученик.
— Тогава много-много се радвам, че се запознахте.
„Много-много“? Ето ни пак на същото място — аз се опитвам да спася клиента, а тези двамата го възприемат като възможност да се запознаят с родителите си. Алекси бързо се наведе и целуна Катрина за довиждане. Аз се задоволих с ръкостискане.
После излязохме, подбрахме полицаите и слязохме във фоайето. Направих всичко възможно и се провалих. Прибрах се право вкъщи, много ядосан.
28
Когато отидох в офиса в седем сутринта, отвън беше спрян друг безличен микробус, а един човек вкарваше вътре още кашони. На вратата стоеше самата съдба, приела формата на Бързия Еди от плът и кръв, който се подпираше на рамката и излъчваше самодоволен блясък. Беше дошъл да си прибере дължимото. Приближих се.
— Искаш да видиш как живее другата половина?
— Нещо такова. Имаш ли кафеварка в тази дупка?
— Аха.
Двамата влязохме. Катрина вече беше там и беше направила цяла кана кафе. Не видях повече от шест-седем кашона.
Налях в две чаши и подадох едната на Еди, който развеселено разглеждаше сейфовете покрай стените. Помещението вече не приличаше на офис, а на хладилен склад, натъпкан с невероятно грозни уреди.