— Ако мога, разбира се. Макар че не виждам… Кои са тези ние? — попитах аз.
— Ще ти обясня по пътя — отвърна той. — Всъщност, трябваше да бъда там преди един час. Не бих го измъкнал така, ако не беше важно, мисис Гейфорд. Вие тук ще се оправите ли сама?
Джанет го увери, че „Ийгъл“ е безопасно място и станахме.
— Само едно нещо — добави той, преди да тръгнем. — Не позволявайте на никой от тези хора в бара да ви досажда. Изхвърлете ги, ако опитат. Те са малко раздразнителни, откакто разбраха, че техните редактори няма да докоснат тази мидуичка афера. Нито дума на никого от тях. Ще ви кажа повече за това по-късно.
— Много добре. Възбудена, но мълчалива. Такава ще бъда — съгласи се Джанет и ние излязохме.
Главната квартира беше установена малко зад засегнатото пространство на пътя от Опли. Пред полицията Бърнард извади паспорт, който му спечели козируване от дежурния полицай, и минахме без по-нататъшни трудности. Един много млад носител на три звездички, който седеше нещастен в палатка, грейна при нашето пристигане и реши, че тъй като полковник Лачър е навън по проверка, негов дълг е да ни въведе в картината.
Изглежда птичките в кафези вече бяха свършили своята работа и бяха върнати на техните предани и неохотно служещи на обществото собственици.
— Вероятно ще имаме протести от Кралското дружество за защита на животните, както и претенции за вреди, ако пипнат круп или нещо такова — каза капитанът, — но резултатът е налице.
И той извади едромащабна карта, показваща съвършен кръг с диаметър около три километра, с черквата на Мидуич, разположена малко на юг и леко на изток от центъра му.
— Ето това е то — обясни той. — И доколкото можем да кажем е кръг, а не просто пояс. Установихме наблюдателен пост на кулата на черквата в Опли и в района не е наблюдавано никакво движение. Двама мъже лежат на пътя пред кръчмата и също не са помръднали. Но по въпроса какво е това, не сме отишли много далеч. Установихме, че е статично, невидимо, без мирис, не се регистрира с радар, не образува ехо на звук, действа незабавно и на най-дребните животни, птици, земноводни и насекоми, и явно няма последствие — поне не пряко, макар че естествено хората в автобуса и другите, които са били вътре известно време, се чувстват поразбутани след престоя. Но това е почти всичко, което знаем. Откровено казано, що се отнася до същността му, още не сме я разгадали.
Бърнард му зададе няколко въпроса, които хвърлиха още малко светлина и след това се отправихме да търсим полковник Лачър. Намерихме го след малко в компанията на по-стар мъж, който се оказа главният полицай на Уиншър. И двамата, с няколко по-дребни светила около тях, стояха на малка височинка и гледаха терена. Групирането им напомняше гравюра от осемнайсети век на генерали, наблюдаващи битка, която не се развива много добре, само че тук нямаше никакво видимо сражение. Бърнард представи себе си и мен. Полковникът го изгледа съсредоточено.
— А! — каза той. — А, да. Вие сте човекът, който ми каза по телефона, че не бива да се вдига шум.
Преди Бърнард да успее да отговори, се намеси главният полицай.
— Да не се вдига шум! Ама как да не се вдига шум? Трикилометров кръг от страната е напълно покрит от това нещо, а вие искате да не се вдига шум!
— Такива са инструкциите — отговори Бърнард. — Сигурността…
— Но как, по дяволите, си мислят те…
Полковник Лачър се намеси, като го изпревари.
— Направихме всичко възможно да го представим като внезапни тактически маневри. Малко тъничко, но нещо казахме. Трябваше да кажем нещо. Лошото е, че доколкото знаем, това може да е някоя наша джунджурийка, която се е повредила. Сега има толкова голяма секретност, че никой нищо не знае. Не знаем какво има съседът; не знаем дори какво може да ни се наложи да използваме ние самите. Всички тези учени господа от задните стаи разрушават професията. Не можеш да си в крак с нещо, което не знаеш. Войниклъкът скоро ще бъде само магьосници и жици.
— Осведомителните агенции вече са по петите ни — измърмори главният полицай. — Отклонихме някои от тях. Но знаете какви са. Ще душат наоколо, ще си пъхат носовете и ще трябва да бъдат избутвани. А как ще ги накараме да мълчат?
— За това поне няма нужда чак толкова да се тревожим. Вече имаше съвет във Вътрешното министерство по въпроса. Много са ядосани. Но мисля, че ще удържим положението. Всъщност, зависи дали ще се окаже, че в него има достатъчно сензация, за да си струва труда.
— Хм — каза полковникът, като отново погледна сънливата сцена. — А аз предполагам, че ще зависи от това дали от гледна точка на един вестник спящата красавица би била сензация или досада.