Доста разнообразен асортимент от хора се завъртя наоколо през следващите час-два, всички явно представляващи интересите на различни отдели — граждански и военни. Беше издигната една по-голяма палатка до пътя за Опли и в 16 ч. и 30 м. в нея бе свикана конференция. Полковник Лачър я откри с обзор на положението. Това не му отне много време. Тъкмо когато приключваше, пристигна един полковник от авиацията. Той влезе с неприязнен вид и шляпна голяма снимка на масата пред полковника.
— Ето ви я, джентълмени — заговори той мрачно. — Тази снимка струва двама добри мъже и един добър самолет, и имаме късмет, че не загубихме още един. Надявам се, че си е струвало.
Ние се струпахме наоколо да разгледаме снимката и да я сравним с картата.
— Какво е това? — попита един майор от разузнаването и посочи.
Предметът, който показа, беше бледо овално очертание с форма, ако се съди по сенките, доста подобна на обърната лъжица без дръжка. Шефът на полицията се наведе, като се вгледа по-отблизо.
— Не мога да си представя — призна той. — Прилича на някакво необикновено здание, само че не може да бъде. Минах покрай развалините на абатството преди по-малко от седмица и там нямаше и следа от такова нещо. Освен това то е собственост на Асоциацията по Британското наследство. Те не строят, а само поддържат паметниците.
Един от другите мъже поглеждаше от снимката към картата, после обратно.
— Каквото и да е то, намира се точно в математическия център на зоната — посочи той. — Ако го е нямало преди няколко дни, трябва да е нещо, което е кацнало там.
— Освен ако не е копа сено, с много избеляла покривка — каза някой.
Главният полицай изсумтя.
— Погледни мащаба, човече, и формата. Би трябвало да има размерите на поне десетина коли.
— Тогава какво е, по дяволите? — попита майорът.
Един след друг го изучавахме с увеличителя.
— Не можахте ли да направите снимка от по-малка височина? — попита майорът.
— Точно при такъв опит загубихме самолета — отговори рязко полковникът от авиацията.
— Колко нависоко се простира това… засегнато пространство? — попита някой.
Полковникът от авиацията сви рамене.
— Може да се разбере само ако се навлезе в него — обясни той. — Това — добави, като потупа снимката, — е направено от три хиляди метра. Екипажът не е забелязал никакво влияние.
Полковникът Лачър се прокашля.
— Двама от моите офицери предполагат, че пространството може да е полусферично по форма — отбеляза той.
— Да, може — съгласи се полковникът от авиацията. — Или ромбоидно, или додекаедрално.
— Подразбирам — каза полковникът меко, — че са наблюдавали птиците, които са навлизали в него, и са определяли местонахождението им в момента, в който са били засягани. Установили са, че краят на зоната не се простира вертикално като стена и фактически категорично не е цилиндър. Страните му леко се свиват. От това заключават, че то трябва да е или куполообразно, или конично. Казват, че данните им говорят за полусферично пространство, но е трябвало да работят върху твърде малък сегмент с прекалено голяма дъга, за да бъдат сигурни.
— Е, това е първият принос, който получаваме от известно време насам — призна полковникът от авиацията. Той помисли малко. — Ако са прави за полусферата, това ще даде един таван от около хиляда и петстотин метра над центъра. Предполагам, че нямат никаква полезна представа как да установим това, без да изгубим друг самолет?
— Всъщност — каза полковник Лачър нерешително, — един от тях има. Той предложи хеликоптер, от който да виси канарче в клетка на няколко десетки метри над линията и бавно да се намалява височината. Е, знам че звучи малко…
— Не — възрази полковникът от авиацията. — Това е идея. Май е на същия човек, който измери периметъра.
— Така е — кимна полковник Лачър.
— Подходящо продължение на неговата орнитологична война — отбеляза полковникът от авиацията. — Смятам, че можем да внесем подобрение по отношение на канарчето, но сме признателни за идеята. Днес вече е малко късно за нея. Ще я планирам за утре рано, със снимки на най-ниската възможна безопасна височина, където има добра кръстосана светлина.
Майорът от разузнаването наруши мълчанието си.
— Бомби, смятам — каза той замислено. — Раздробяване, може би.
— Бомби? — попита полковникът от авиацията с вдигнати вежди.
— Не би пречило да имаме няколко под ръка. Никога не се знае докъде ще стигнат тези Ивановци. Може би е добра идея да ги фраснем, във всеки случай. Да не им позволим да си отидат. Да ги ударим така, че да разберем нещата както трябва.