— Малко е драстично на този етап — подхвърли главният полицай. — Искам да кажа, няма ли да е по-добре да ги превземем непокътнати, ако е възможно.
— Вероятно — съгласи се майорът, — но междувременно просто им позволяваме да вършат това, за което са дошли, докато те ни държат с това там каквото е.
— Не виждам за какво биха могли да дойдат в Мидуич — намеси се друг офицер, — затова реших, че са кацнали принудително и използват защитата, за да попречат на вмешателствата, докато си извършат ремонта.
— Там е Чифликът… — обади се някой нерешително.
— Във всеки случай, колкото по-скоро получим власт да ги извадим от строя за по-нататък, толкова по-добре — каза майорът. — Те нямат никаква работа над нашата територия при никакви обстоятелства. Истински важното е, обаче, че това не трябва да си отиде. Прекалено е интересно. Освен самото нещо, този екраниращ ефект може наистина да бъде твърде полезен. Бих препоръчал всякакво необходимо действие, за да го запазим цяло, ако е възможно; но и повредено, ако е нужно.
Последва доста дълго обсъждане, но с малък резултат, тъй като всички присъстващи имаха пълномощия само да наблюдават и докладват. Единственото решение, което си спомням, беше да се спускат всеки час парашутни бомби-кандила с цел наблюдение и хеликоптерът да се опита да получи по-информативни снимки на сутринта. Повече нищо определено не бе постигнато, когато съвещанието свърши.
Не виждах защо въобще бях заведен или защо всъщност Бърнард беше там, тъй като той с нищичко не допринесе за развоя на съвещанието. На връщане се поинтересувах:
— Нередно ли е да попитам защо ти си замесен в това?
— Общо взето, не съм. Изпитвам професионален интерес.
— Чифлика? — предположих аз.
— Да. Чифликът влиза в моята сфера и естествено всичко нередно в съседство с него ни интересува. Това би могло да се нарече твърде нередно, не мислиш ли?
„Ние“, както вече бях подразбрал от неговото въведение преди съвещанието, би могло да бъде или Военното разузнаване, или лично неговият отдел в него.
— Смятах — казах аз, — че Специалният отдел се занимава с неща от този род.
— Има различни аспекти — заяви той неопределено и смени темата.
Успяхме да му намерим стая в „Ийгъл“ и тримата обядвахме заедно. Бях се надявал, че след вечеря той ще изпълни обещанието си да „обясни по-късно“, но макар да говорихме за множество неща, в това число и Мидуич, Бърнард явно избягваше всякакво по-нататъшно споменаване на своя професионален интерес към него. Като се изключи това, беше хубава вечер, след която взех да се чудя как някой може толкова безгрижно да остави някои хора да излязат от живота му.
Два пъти по време на вечерята се обаждах в Трейн на полицията да питам дали има някакви изменения в положението в Мидуич и двата пъти ми съобщаваха, че не се е променило. След второто обаждане решихме, че няма смисъл да чакаме, допихме чашите си и се оттеглихме.
— Приятен човек — отбеляза Джанет, когато вратата ни се затвори. — Боях се, че ще бъде събиране на стари войници, което е толкова досадно за жените, но той не позволи нито за миг да стане такова. Защо те взе със себе си този следобед?
— Точно това ме озадачава — признах аз. — Той изглежда крие нещо и като цяло стана по-резервиран, когато всъщност приближихме до нещата.
— Наистина много странно — възкликна Джанет, сякаш цялата история току-що отново я бе поразила. — Той съвсем нищо ли не каза какво би могло да бъде?
— Нито той, нито някой от всички останали — уверих я аз. — Горе-долу единственото, което научиха, бе онова, което можахме да им кажем — че човек не знае кога това го поразява, а после няма никакви признаци, че е било така.
— Е, поне нещо окуражаващо. Да се надяваме, че никой от селото няма да пострада повече, отколкото ние — каза тя.
Докато още спяхме на сутринта на 28-и, един офицер от метеорологичната служба изказа мнение, че приземната мъгла в Мидуич може да се вдигне рано и двучленният екипаж се качил на хеликоптера. Голяма клетка с два пъргави, но объркани пора, била пъхната вътре след тях. Малко по-късно машината потеглила и шумно се заизкачвала нагоре.
— Смятат — отбелязал пилотът, — че от хиляда и осемстотин метра ще бъде абсолютно безопасно, така че ще опитаме от две хиляди и сто за всеки случай. Ако е добре, бавно ще ги спуснем.
Наблюдателят подготвил съоръженията си и започнал да дразни поровете, докато пилотът му казал:
— Добре. Сега можеш да спускаш и ще засечем при пресичането на две хиляди и сто.
Клетката излязла през вратата. Наблюдателят оставил стоте метра на въжето да се развият. Машината се завъртяла и пилотът съобщил на земята, че се готви да направи предварителен кръг над Мидуич. Наблюдателят легнал на пода и започнал да наблюдава поровете през бинокъла.