Алън Хюз се втурна в кабинета на Зелъбай, дръпна Ферълин от купчината пред огъня и я сграбчи здравата.
— Мила! — възкликна той, все още задъхан. — Мила! Добре ли си?
— Скъпи! — по-скоро откликна, отколкото отговори Ферълин.
След забележим интервал Гордън Зелъбай отбеляза:
— Ние също сме добре, смятаме, макар и объркани. И сме също малко нещо замръзнали. Мислиш ли…
Алън сякаш ги забеляза за пръв път.
— То… — започна той и след това спря, когато лампите светнаха. — Добрее… — продължи той. — Топли питиета ей сегичка. — И излезе, като повлече Ферълин със себе си.
— Топли питиета ей сегичка — промърмори Зелъбай. — Такава музика в едно просто изречение!
И така, когато слязохме за закуска на дванайсет километра оттам, бяхме поздравени с новината, че полковник Уесткот е заминал преди около два часа и че Мидуич е почти толкова буден, колкото е естествено да бъде.
ГЛАВА ШЕСТА
МИДУИЧ ЗАЖИВЯВА РЕДОВНО
На пътя от Стоуч още имаше полицейски пост, но като жители на Мидуич минахме през него бързо, прекосихме местност, която изглеждаше съвсем както винаги и стигнахме до нашата къща без по-нататъшни задръжки.
Неведнъж се бяхме питали в какво състояние ще заварим нещата там, но се оказа, че не е имало основания за никаква тревога. Къщата беше непокътната и точно такава, каквато я бяхме оставили. Влязохме и се настанихме в нея така, както бяхме смятали да направим предния ден, без никакви затруднения, освен може би, че млякото в хладилника се бе развалило поради спирането на тока. Наистина, около половин час след завръщането ни събитията от предишния ден започнаха да изглеждат нереални. И когато излязохме и се разговорихме със съседите, открихме, че за онези, които истински са били замесени, чувството за нереалност бе дори още по-силно.
Нито пък беше изненадващо, че, както каза мистър Зелъбай, сведенията за случката се ограничаваха до знанието, че една вечер не са успели да си легнат и са се събудили крайно премръзнали една сутрин: останалото са само хорски приказки. Трябваше да вярват, че в промеждутъка са пропуснали един ден, защото беше невероятно останалият свят да греши колективно. Но само по себе си това дори не беше интересно преживяване, защото първото изискване за интерес беше в края на краищата да съзнаваш. Следователно, той предложи да не се обръща внимание на цялата работа и направи всичко възможно да забрави, че е бил измамно лишен от един от дните, които и без това намираше, че се изнизват прекалено бързо.
За момента такова отхвърляне се оказа изненадващо лесно, защото беше съмнително дали случката — дори да не попадаше под застрашителния намордник на Декрета за държавна тайна — на този етап би представлявала истински полезна вестникарска сензация. Като блюдо тя притежаваше букет от обещаващи аромати, но й липсваше достатъчно съдържание. Имаше всичко единайсет произшествия, от които би могло да се измъкне нещо, но дори в тях липсваха подробности, с качества да развълнуват разглезения читател, а историите на преживелите я бяха жалко недраматични, защото те не можеха да разкажат нищо, освен спомена си за едно студено събуждане.
Можехме, следователно, да оценим загубите си, да си превържем раните и въобще да се оправим от преживяването, което по-късно стана известно като Бездение, със съвсем неочаквана степен на премълчаване.
Сред нашите единайсет фатални случаи: мистър Уилям Трънк, ратай, жена му и малкият им син бяха загинали, когато къщата им изгоряла. Една възрастна двойка на име Стагфийлд умрели в другата къща, която се бе запалила. Ратаят Хърбърт Флаг бе намерен мъртъв от изстиване в близко и не лесно обяснимо съседство с къщата, обитавана от мисис Хариман, чийто съпруг по това време бил на работа в своята фурна. Хари Кранкхарт, един от двамата мъже, които наблюдателите от черковната кула в Опли бяха забелязали да лежат пред „Коса и камък“, също бе умрял от измръзване. Другите четири бяха възрастни хора, които нито сулфонамидите, нито антибиотиците успяха да излекуват от пневмонията.
Мистър Лийбъди изнесе благодарствена проповед пред останалите от нас на една необикновено добре посетена служба следващата неделя и с това, както и с неговото обслужване на последното погребение, съноподобният характер на цялата случка бе напълно установен.